Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница в брой 89

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

За кой ли път към Българския Дух са насочени мощни и подмолни нечисти попълзновения! Засегната е неговата сакрална същност, намираща най-висш израз в езика и писмеността ни!

Окрилени от виждания за нови перспективи, за един нов свят без вражди и въоръжени конфликти, за благодатен, съзидателен труд, за творчество, изява и по-добро битие, ние протегнахме ръце за дружеска прегръдка. Но за нас тя се оказа мечешка.

Все още не искаме да повярваме, че представящите се за наши доброжелатели и благодетели, подпомагани от единородните нам техни съглашатели, ни подтикнаха в името на още по-“светло бъдеще” да предадем на разрушение и разпродажба на безценица промишлеността и селското си стопанство, а в същото време не се посвениха да се настанят на нашите пазари, оставиха ни без работа, разделиха ни на 3% престъпно богатеещи и 97 на сто отчайващо обедняващи, заляха ни с наркотици, порнография, проституция и насилие, престъпност и корупция от всякакъв род и на всички нива, унищожават здравеопазването и образователната ни система, посегнаха на нашата история, култура и национална идентичност.

 

Още ли не сме “ги познали по плодовете на делата им”?!

 

Постепенно се оказахме въвлечени и в битка за нашата духовност, история, религия, култура, език и азбука.

Ние толкова дълго и старателно сме обработвали нашата духовна нива, че не смогваме да оползотворим всичките й плодове.

От толкова отдавна се учим, че често забравяме по-преди наученото.

Днес мнозина, за съжаление не само чужденци, полагат големи усилия да забравят и да ни накарат и нас да забравим, че исторически Европа започва от района на Странджа-Сакар. След това, в разцвета на средновековната българска държава, така другите народи наричат Балканския полуостров.  А днес Европа сякаш се е преместила с около хиляда и петстотин километра на северозапад и в духовното ни пространство биват насаждани настроения, като че ли страната ни е извън нея. По същия начин с течение на времето са менели местоположението си и отделни области, като Мизия, Македония, Моравия и пр. Било е например време, когато областта Македония се е намирала на триста километра източно от сегашното си положение. А и за Моравия днес се налага извършването на сериозни исторически проучвания, за да се установи, че е била хиляда километра на югоизток, т.е. изцяло е обхващала областите, наричани днес “Западни покрайнини”. (Виж книгата “Кирил и Методий в българската Моравия” от Петер Юхас, Издателска къща “Огледало”, София, 2000 г.)

 

Оказва се вярно написаното в житията на Светите равноапостоли: те са работили на българска територия, покръствали са българи и са им давали писано слово и знания.

 

Особено силни доказателства за това привежда в книгите си историкът д-р Ганчо Ценов, творил през първата половина на ХХ век. Още в първите си произведения, като например “Българите са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните” (1908 г.; стр. 56 до 63), той разкрива една непозната за днешните ученици историческа картина. Позовавайки се на многобройни свидетелства, например “Фулденските анали” на Айнхард (род. в 770 г. и възпитаник на Фулденския манастир), д-р Ценов показва, че границите на България през годините 824 до 828, т.е. още при кан Омуртаг, са обхващали земите на Горна Панония, Фриаул, Моравия и Бавария, включвали са днешните градове Виена и Грац, опирали са реките Одер и Елба, а на юг са пресичали Сава и Драва. Български са били областите Седмоградско, Галиция, Славония, Хърватско и пр. Същите граници са засвидетелствани и 70 години по-късно, т.е. десетилетия след дейността на апостолите Кирил и Методий в тези области. Историческите хроники предават как на няколко пъти българските царе отправят пратеничества за уреждане тъкмо на гранични въпроси, след като франкските владетели настъпват в земите на племената тимочани, ободрити, браничевци и др. И едва години по-късно, след като не остава повече никакво съмнение, че тогавашните ни съседи на Запад нямат намерение да се откажат от завоевателните си набези, е прибягвано до оръжието.

Но българската държава се простира от Босфора до тези земи още преди новата ера. Писанията на Павел Дякон (роден през 720 г., секретар на лангобардския княз Дидиер, живял и в двора на Карл Велики и при дука на Беневент) също са намерили място във “Фулденските анали”. Според тях “лангобардите са търпели поражения от българите по изворите на реките Одер и Елба още по времето на княз Агелмунд, син на Аион, който заедно с Ибор е извел лангобардите от Скандинавия.” При тези стълкновения княз Агелмунд е бил убит, а дъщеря му – взета в плен. Поставеният след това начело на лангобардите княз Ламисион, млад, буен и нетърпелив в жаждата си за възмездие, също повел войните си към гибел.

Това се е случило малко преди и през I век от новата ера. Така стават ясни твърденията на Енодий и Касиодор, че преди Теодорих Велики всичко в Панония и Дакия е принадлежало на българите. (Цит. по Ганчо Ценов.) Стават ясни и пасажите от писанията на отец Спиридон Габровски, според които българите са основали град Бр(з)емен, т.е. там са се освободили от бремето на преследвания и гонения. Българи са основали и град Тулуза в днешна Франция, но това е станало по-късно. (Виж също статията на Здравко Даскалов “Св. Кирил и Методий са покръстили българите преди 865 г.” във вестник “Македония” от 14.02.2001 г., книгата на Иван Груев “Българско Евангелие” (стр. 17/18), както и статията “Край Висла още славят солунските братя” от Георги Асьов във “Вестник за жената” от 18–24.03.2002 год., в която са описани редица изследвания, че първоапостолите Кирил и Методий са били първите проповедници на Християнството в Полша през 863 г., а за родина на поляците се сочи областта край Охридското езеро (Потвърждение на това можем да търсим и в обстоятелството, че по-древният и по-разпространен етноним на поляците е лехи или ляхи, а старото име на Охрид е Лихнида – “светъл”, “блестящ”, като цвят “охра” – “златен”. Можем обаче да си представим обстоятелства, при които тези хора са били определени като “смели”, “люти”, дори “зли” и така са възникнали думите “лехий” или “лихий”. После пък полското благородническо и войнско съсловие е наречено “шляхта”, “шляхтичи”. В немския език пък “Schlacht” значи “битка”, а “schlachten” – “коля”, “съсичам”; “лош”, “лошо” е “schlecht”; “обикновен”, “прост” пък е “schlicht”. Така по съответен начин кръгът се затваря и всички тези думи отново се оказват свързани със “светлината” – “Licht”; Р.П.). Редица още свидетелства Георги Асьов привежда и в статията си “Когато родният край на Йоан Павел II беше българска църковна провинция”, публикувана във вестник “Нова Зора” от 21.05.2002 г. В нея той се позовава на дългогодишните проучвания на полския академик Хенрик Ловмянски. А и самата католическа църква в лицето на папа Пий IХ потвърждава през 1863 г., че полските земи са били християнизирани през IX век от Кирил и Методий. Тогава главата на полската църква архиепископ Леон Пшилуски е организирал общонационално честване на 1000-годишнината от покръстването на поляците. В своето пастирско послание Пшилуски пише: “В това лето Господне 1863-то се навършиха 1000 години, откакто земята, в която живеем, придоби християнската вяра. Двамата богобоязливи епископи, светите Кирил и Методий, я донесли на славянското племе в 863 г. от рождението на Христа и от тях тя стигнала до нашите предели.  . . .  От незапомнени времена до днес в Гнезненската катедрала се чества паметта на Кирил и Методий като патрони и апостоли на полския народ”. А през 1881 г. папа Лъв III препотвърждава канонизацията на братята Кирил и Методий и като католически светци.)

Сериозни пропуски в историческата ни памет има и по отношение на царуването на Атила. Погрешна ще се окаже и тезата за така нареченото Велико преселение на народите, свързвайки го с необуздано движение на човешки маси, насилие, грабежи и унищожение, от което етнонимът се е превърнал в нарицателно. А всъщност това са били вътрешни междуособици след смъртта на този велик представител на българския владетелски род Дуло, породени от борбите за власт между управителите на отделните области на огромната българска империя.

Със сигурност мнозина ще възкликнат: “Та нали българската държава е основана през 681 г.?”; на което следва да се отговори: По тази логика може да се случи след време за начало на българската държавност да се приемат 3 март 1878 г., 9 септември 1944 г. или 10 ноември 1989 г. Подобни манипулации се правят не от вчера и ще видим, че езикът е едно от средствата за това.

(Продължението в следващия брой)

Част 2

Статията е прочетена 487 пъти
Назад към брой 89Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017