Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е първата българска конституция, приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание във Велико Търново, след Берлинския конгрес (13 юни - 13 юли 1878 г.).
Създадена е след конституциите на Гърция, Сърбия и Румъния, но в традицията на българските интелектуалци от освободителните борби и с участието на юристи и други българи, получили висшето си образование в елитни Западноевропейски университети.
Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Учредителното събрание, свикано на 10/ 23 януари 1879 г. внася големи промени в Проекта, вкл. промяна на наименованието му. При това обсъждане се формират две групи – либерали (младите) и консерватори (старите), като в повечето случаи се налагат схващанията на първите.
Основният закон поставя България по пътя на демократизацията и поставя фундаментите на нейното развитие през следващите 50 години.
Приети са редица принципи в либерално-демократичен дух: забрана на титли и на разделянето на съсловия, неприкосновеност на частната собственост, забрана на непредвидени в закона наказания и извънредни съдилища, както и на мъченията и на конфискуването на имот; забрана на всякакви отличия, освен военните. Постановява се първоначалното образование да бъде задължително и безплатно; пълна свобода на печата, като се забранява цензурата в медиите.