БЪЛГАРИЯ – ЗАЛОЖНИК НА ПРЕХОДА в брой 69

БЪЛГАРИЯ – ЗАЛОЖНИК НА ПРЕХОДА
Категория: История

25 ГОДИНИ СТИГАТ!

Беше време... Време на така наречения „тоталитаризъм”. 45 години... Период на ентусиазъм и политически борби след Втората световна война, в който се наложи Комунистическата партия. Време на строителство на индустриални гиганти и панелки, мечтата на обикновения соцтруженик. Време на преселение от селото към града. Време, в което по конституция всеки можеше и трябваше да работи. Време, в което всичко бе държава, вярно, малко омесена с партия, но държава, в която работата за парчето хляб ти беше осигурена. Време, в което всички бяхме „равни”, е, не чак толкова, но все пак нямаше милионери от заплата. Време, в което политическата изява, различна от партийно-държавната, намираше място в кръчмата след някоя и друга ракия. Време, в което 35 години от 45-те бяха свързани с името на един партиен лидер и държавен ръководител. Време, в което се развяваха червените знамена на Партията-ръководителка и червеното знаме със сърп и чук на „Големия брат” – Съветския съюз. Нямаше по-близък до Големия брат от нас и той го оценяваше – голямото ни производство на малка страна намираше пазар в голямата страна, която ни отвръщаше с жестове – с някой кораб нефт да ни захрани, като се примолим, че ни закъсва производството, който сегашните историци казват, че понякога не стигал дори до България, а директно отивал за валута „второ направление”. Вярно, малка страна, малка далавера...Е, не можеше да говориш политически вицове за партията и правителството или да пишеш срещу тях. Най-много да напишеш срещу някой партиен деец, който те е излъгал и ако е вярно, да го пратят на друга работа, защото все пак трябваше да се работи нещо. Ред имаше – може би не най-добрия, но ред. Ред, дошъл от една велика сила, получила влияние над половин Европа с 27 милиона човешки живота срещу една нечовешка идеология, с която успя да се справи с помощта на така наречените тогава „демократични страни”. Ред, който колкото повече се отдалечаваше от Втората световна война, толкова по-трудно се поддържаше, защото светът навлизаше в нова фаза, в която и в Източна Европа започваше да се чувства либерализацията. По едно време сред народа се чу от екстрасенси, че там, при големия брат, ще се появи някой с белег и ще има промени. Народът по принцип не вярва на екстрасенси, но този път промените се случиха – първо при Големия брат, после при другите „братя”. Идейната вярност се замени с икономическа – все по-малко кораби идваха от изток и отиваха на запад, докато най-после Големият брат каза: ”Стига толкова, всяка коза за свой крак”. Започнаха промени от запад на изток в Европа – то не бяха нежни или оранжеви революции, то не бяха паднали стени, то не бяха разрушени желязни завеси... Една след друга страните от източния блок се надпреварваха коя да върви по-бързо към промените. И у нас закипя – червеният цвят се смени със синия, народът поиска свобода на волеизявата и предприемачеството. 45 години стигат... То не бяха митинги с развяващи се сини знамена, то не бяха мирни походи, то не бяха палатки не на планина, а на площад „Александър Невски”. „Диктаторът” беше свален, „Партията-ръководителка” извадена от конституцията. Народът видя след толкова държава в живота си „светло и цветно бъдеще” – започнахме да създаваме партии и всички станахме еднолични търговци. Дотогава имахме всичко почти като на запад, само че много по-скромно и безцветно – сега след промените да му мисли Запада...

Да, ама не” – както казваше един бивш телевизионен водещ. Оказа се, че милионер не се става толкова лесно, но че и хляб не се осигурява вече толкова лесно при демокрацията. Както отпадна „партията-ръководителка” от конституцията отпадна и задължението за работа - да работиш вече не беше задължение, а бонус. Свикнали да живеем под сянката на Голям брат, започнахме да си търсим нов Голям брат. Досегашният беше по-близко, а новият се оказа много далече, плюс това го интересуваха като променилия се вече и стар Голям брат само идеи, от които можеше да се получи нещо – т.е. не икономиката да служи на политиката, а политиката на икономиката. Сгушихме се при един от другите по-стари братя, където се бяха приютили и други ситни като нас страни, но по-бързи. Демокрацията разцъфтя, защото „тоталитарни” не ни искаха при новия по-стар Голям брат. На мястото на едната партия-ръководителка се роиха с претенции да я заместят над 400 партии – сигурно по бройки на глава от населението сме на челно място в статистиката. Ликвидирахме държавните предприятия и станахме Еднолични търговци - сигурно тук сме пък за книгата на Гинес с повечето от милион фирми, които вече сме и забравили, че някога в сладки мечти за богатство сме регистрирали. Е, някои от тези, които развяваха знамена и станаха еднолични търговци, независимо от цвета им, купиха по някое и друго държавно предприятие и осъществиха колективната мечта за милионерство. Другите останаха с мечтата, че ще съберат малко пари, за да закрият някога регистрираните фирми и не дават всяка година отчети в данъчното на нула. Някои се упътиха към кофите с боклук - но не за да хвърлят излишното, а да проверят няма ли изхвърлено все още нещо годно. Навалицата край кофите намаляваше само покрай изборите – на тези 400 партии им трябваха избиратели. Избирателите пък бяха доволни – можеха да си говорят каквото искат свободно, да си гласуват за който си искат от тези 400 партии, но най-вече за тази, която дава най-хубави и най-много кебапчета. Само дето въпроса за хляба между раздаването на кебапчета за изборите стана проблем. За минималната работна заплата, първенец по бройки измежду получаваните заплати, за пенсиите пък да не говорим... Лозунгът на новите управляващи през прехода: ”По-малко държава!”- бе изпълнен. Преди държавата беше във всичко, сега я няма никъде. Останала е тук-там колкото не да те облекчи, а да те затрудни с някой лиценз. И държавниците като всички трябва да се оправдават – видите ли – „преход”...

Без да иска, България стана заложник на прехода. Цели 23 години...Преход, в който все чака някой да й нареди като едно време нещо. Само че сега няма кой да й нарежда, поне идеологически, или да й помогне. Лозунгът на новите Големи братя е: ”Помогни си сам!”. Явно, свикнали да изпълняваме указания 45 години, трябва вече да започнем да мислим как да си помогнем сами. Накъде да тръгнем – дали да намалим броя на партиите на глава от населението, дали да връчим управлението на държавата на нови, млади, израснали в прехода, неопетнени от него образовани специалисти, избрани с мажоритарен вот, дали да съкратим голямата част от всички тези „важни” държавни инстанции като почнеш от върха и свършиш с общините и с парите от хилядите чиновници намалим опашките пред кофите за боклук. Може би да си поемем историческата роля на мост между Изтока и Запада – нашите предци са били търсени като хора за размяна на стоки и било известно и на Изток, и на Запад, че добре са се справяли. Някои от новите „Големи братя”, които също не ходят „прегърнати” по пътя си, защото всеки си гони интереса, все още ни се чудят защо през прехода загърбихме стария руски „Голям брат”, с който ни свързват и род, и език, и минало, и можехме да сме им полезни – щеше да е добре и за стария ”Голям брат”, и за новите „Големи братя”, и за нас. Чакаха, чакаха да им помогнем да ги свържем, и докато ние сме в преход, видяли, че светът е глобален, започнаха сами да се свързват, така че, ако още се бавим, можем да построим мост, който да ни остане като паметник за спомен на сушата.

Помним многохилядните митинги със сини знамена и излезлите като от едно гърло: „45 години стигат!”. През следващите години след тези викове последваха промени. Променил се е и старият „Голям брат”, с който бяхме 45 години, промениха се и нашите братя от Източна Европа, които завършиха прехода и тръгнаха по своя път. Останахме в преход само ние. Преход, който като че ли няма край. Преход, в който от средни граждани станахме бедни, тук-там и с някой милионер. Средният гражданин у нас вече е беден, и то не само на приказки, а според европейските статистики. Крайно време е да излезем от опашката на статистиката – иначе продължаваме да сме заложник на прехода.

Ако през февруари 2013 година бедният “среден гражданин” излезе на протести, защото преходът го докара до мизерия със сметките за ток, топла и студена вода и други подобни, през юни и юли на улицата го изкара и собственото му вече израснало демократично съзнание. Юнските протести по улиците предизвикаха извинение на новите управляващи, макар и избрани демократично от народа на изборите на 12 май 2013 година, които си мислеха по стар навик, че могат да назначават когото си искат. Въпреки че настъпиха юлските жеги, те не намаляват – стигна се до искане на оставка на правителството още от втория ден на съставянето му. Парадокс, който не се знае как ще завърши – за добро ли, за зло ли, защото вътре и в протестите има много лидери, които не искат да си отстъпят местата, а освен това има и много искания на протестиращите, които няма кой да обобщи – и за сметки, и за нов изборен кодекс... Освен това членовете на правителството, отиващи и връщащи се от работа като в карцер с охраняваща ги полиция поради наличието и на неуправляеми демонстриращи, както и народните представители, надали ще могат да сътворят нещо нормално при този рев под прозорците им, което ще доведе без смяна на правилата до избора на... същите онези, срещу които демонстрантите протестират както през февруари. Много се говори за ролята на неправителствените организации в тази криза от всички партии – но никоя не поема инициативата да предложи кръгла маса или някакъв подобен форум, където наистина в спокойна обстановка да се чуе гласа на протестиращите и намеренията на управляващите и се реши какво може и какво не може в името на доброто на народа. Явно никоя от партиите няма интерес...

Лозунгът „45 години стигат” е прескочил близо четвърт век и отново е на дневен ред, само че с друга тема и намалил числото: „25 години преход стигат”. Народната енергия се изля по площадите. Дали ще продължат сегашните управляващи да властват, или ще дойдат нови, не е толкова важно – важното е които и да са те, да знаят, че лозунгът „25 години преход стигат” остава и трябва да работят усилено за края на прехода, за да заживее народът нормално като в наистина демократична страна в Европейския съюз.

Статията е прочетена 367 пъти
Назад към брой 69Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017