Беше топло юлско утро. Пред магазина за плодове и зеленчуци стоеше малко рошаво момченце. Казваше се Боби и живееше наблизо. То бе излязло от къщи незабелязано. Привличаше го миризмата на узрели плодове. Повдигаше се на пръсти и се мъчеше да достигне дръжката на вратата, но не успяваше. Една добра жена му се усмихна и отвори. Детето влезе в магазина, огледа се и се запъти право към щанда с плодовете. Личеше, че търси нещо. Най-близо до него стояха прасковите - едри и златисти, червени и сочни. То разтвори широко очите си и с удоволствие пое с ръчички най-голямата праскова. Клекна до стената и лакомо я захапа. Беше много вкусна и бързо я изяде. Осмука костилката и я постави на празното място в щайгата.
- О, как обичам праскови! - промърмори то.
Продавачката го забеляза и каза:
- Ей, хлапе, какво пипаш там?
Боби разтвори широко пръстите на ръцете си, за да покаже, че нищо не държи, но изцапаната му брадичка го издаде. После показа костилката и заговори:
- Сложих я на мястото й - ето тук!
Магазинерката се засмя от сърце и го попита:
- Носиш ли пари, за да си купиш още?
Малчуганът издърпа хастара на празните джобчета и каза:
- Не, аз нямам парички, но мама има.
Всички се засмяха. Магазинерката му подаде плик с праскови. Очите на детето светнаха от радост.
- Леличко, благодаря ти. Много ги обичам. Пак ще дойда, но с мама.
В този момент влезе млада и разтревожена жена. Тя веднага запита:
- Виждали ли сте малко русокосо момченце със зелени кадифени панталонки?
- Аз съм тук, мамо! Защо си разтревожена? - провикна се то и изтича да целуне топлата майчина ръка. Хвана я здраво и тръгна веднага.
Майката се извини и напусна магазина. Тя цялата трепереше…
- Никога вече не прави така! Не изчезвай, без да се обадиш на мен или на баща си - говореше строго майка му - Не излизай сам!
- Добре, мамо! Няма да излизам сам...
Боби стискаше плика с прасковите и бързаше да се прибере у дома, за да си хапне отново от сладките плодове.