Беше седнал на края на скалистия бряг и гледаше към морето. Вълните се разбиваха почти срещу него, но той сякаш не ги забелязваше. Обикновен зимен ден, студен, мрачен и ветровит. Когато се приближих, той се изправи, обърна се към мен и се усмихна. Беше малко над тридесет, висок и доста слаб, с къса, тъмна коса и небръснато лице. Облечен в стар, протрит сиво-черен балтон с големи джобове, в които беше скрил ръцете си.
- Здравей - ми каза и отново се обърна към морето.
В краката му, обути в също така стари и протрити обувки, имаше няколко невероятно красиви, бели пера. Погледнах го по-внимателно и видях, че връхната му дреха покриваше две големи крила.
- Ти си ангел!? – едва прошепнах с глас, който всъщност усещах като вик.
- Да, тук така ни наричат – отвърна той, без да откъсва очи от морето.
- Но защо си тук!?
- Просто минавам. - Отново се усмихна, малко тъжно и уморено. - Ще остана известно време, имам още доста път.
Бавно откъсна очи от разбиващите се вълни, обърна се и тръгна към брега.
- Ей, почакай, ще те видя ли пак?
- Не знам. Може би.
- Сега ще полетиш ли?
- Не, не мога, тези крила са за други светове и пространства.
- За други светове!?
- Да, тук не са нужни. Красиви са, но и доста тежат.
- Моля те, почакай!
- Добре, ако искаш, можем да повървим заедно до другия вълнолом.
- Имам да те питам толкова много неща, не знам откъде да започна!
- Ами питай.
- Разкажи ми за Рая!
- За Рая ли? Не знам почти нищо. Тук съм едва от няколко дни, надявах се ти да ми разкажеш повече.
- Как така да ти разкажа!? И аз не знам нищо, съвсем нищо!
- Защо съвсем нищо? Нали цял живот си живяла тук?
- Да, но...
- Но нима не знаеш, че това е Раят!?
- Ти сериозно ли!?
- А-а, да... онези, които вече са били тук, ми казаха, че повечето от вас не знаят.
- Раят... тук!?
- Да, но има една тайна. Той не е на определено място, а e навсякъде, където го усетиш. Раят не е място, а състояние. Изживява се само тук, на Земята. Казват, че спрямо него летенето в небето е доста по-слабо усещане.
- Наистина ли!?
- Да, затова и нямате крила, просто не са ви нужни. Но имате нещо, което никой друг, никъде из Космоса и отвъд него няма... наричате го душа, сърце, съзнание.
- Ти нямаш ли?
- Започвам да го усещам, надявам се да остана, докато го почувствам така силно, както и вие. И когато си тръгна, да остане с мен. Затова и идваме тук.
- Но то не носи само радости, има и много болка... и още много други неща, не всички са приятни и радостни.
- Радостта и блаженството са само част от Рая. В него има всичко... събрано в тайно и невидимо едно... и разделено на много различни видимости...
- А можеш ли да правиш чудеса?
- Чудесата са за онези, които имат нужда да повярват в онова, което вече са.
- Ти не вярваш ли в нещо?
- Може би, ако остана по-дълго и свикна с Рая, ще започна да вярвам. - Погледна ме и се усмихна. - Например в Рая.
- Значи вярата е само за онези, които не виждат и не помнят?
- И не усещат. Но ти не бързай, всичко ще дойде постепенно... Ако не се съпротивляваш упорито в мислите си...
- Сега къде отиваш?
- Не знам... някъде... където ме отведе пътят... и Раят...
Подаде ми ръка, по-скоро докосна леко моята, обърна се и тръгна по брега, бавно потъвайки в постепенно спускащата се тъмнина...
Вълните се втурнаха след него, но само за кратко... колкото да заличат първите му стъпки... а после отново се оттеглиха към очакващото ги и изпълнено с безкрайни сънища море...