Застой
Eсе ХIV от поредицата на Елиас КАНЕТИ за характера на масите
Стаената маса (маса в застой) е плътна, в нея не е възможно истински свободно движение. В нейното състояние има нещо пасивно, масата в застой чака. Тя чака глава, която трябва да й бъде показана, или думи, или наблюдава борба. Тук става дума най-вече за плътността: натискът, който се изпитва от всички страни, навярно служи на засегнатите като мярка за силата на образуванието, част от което те са сега. Колкото повече хора се стичат, толкова по-голям става този натиск. Краката не могат да се помръднат, ръцете са притиснати, свободни остават само главите, за да виждат и да чуват; телата директно си предават едно на друго импулси. Всеки се чувства физически свързан с множеството наоколо. Знае се, че това са различни хора, но тъй като те са плътно свързани един с друг, се чувстват като едно цяло. Този вид плътност не бърза; нейното въздействие за известно време е постоянно; то е аморфно, не е подчинено на никакъв познат и заучен ритъм. Дълго нищо не се случва; но желанието за действие набъбва и нараства и накрая избухва още по-бурно.
Търпението на масата в застой може би не е толкова учудващо, ако си припомним добре какво означава за нея това чувство на плътност. Колкото по-плътна е тя, толкова повече хора привлича. По своята плътност тя измерва големината си, но плътността е същинският подтик за по-нататъшния й растеж. Най-плътната маса нараства най-бързо. Застоят преди разтоварването е израз на тази плътност. Колкото по-дълго е масата в застой, толкова по-дълго чувства и проявява плътността си.
От гледна точка на отделните хора, които съставляват масата, времето на застоя е време на удивлението; свалят оръжията и копията, с които иначе са въоръжени така добре едни срещу други; докосват се и изобщо не се чувстват притеснени; нападките вече не са нападки, не изпитват страх един от друг. Преди да се отправят на път в каквато и да било посока, те искат да са сигурни, че ще останат заедно. Това е срастване, за което е необходимо да не бъдат смущавани. Масата в застой още не е съвсем сигурна в своето единство и затова се държи кротко колкото е възможно по-дълго.
Но това търпение има своите граници, разтоварването в последна сметка е неминуемо, без него изобщо не може да се каже дали наистина е имало маса. Викът, възприет в миналото при публични екзекуции, когато палачът вдигне високо главата на злосторника, или викът, познат ни днес от спортните състезания, са гласовете на масата. Тяхната спонтанност е от изключително значение. Викове, заучени и повтаряни на определени интервали от време, все още не са признак, че масата има собствен живот. Те несъмнено трябва да доведат до това, но външно могат да бъдат като заучените движения на едно войсково подразделение. Затова пък спонтанният вик, който не може да бъде предварително подготвен в масата, е неподправен, неговото въздействие е огромно. Той може да изразява афекти от всякакъв род; често има по-малко значение за какви афекти става въпрос, отколкото тяхната сила и разнородност, а и за непредсказуемите им последствия. Те са онези, които придават душевния облик на масата.
Във всеки случай те често могат да бъдат толкова силни и концентрирани, че изведнъж да разкъсат масата. Публичните екзекуции имат този ефект; жертвата може да бъде убита само веднъж. Даже, когато става въпрос за някого, който винаги е бил смятан за неуязвим, то до последния момент съществува съмнение, че може да бъде убит. Съмнението, което произтича от повода, увеличава естествения застой на масите. Толкова по-рязко и остро въздейства след това гледката на отсечената глава. Викът, който следва, ще бъде ужасен, но той е последният вик на тази съвсем определена маса. Следователно може да се каже, че в този случай масата заплаща със своята собствена мигновена смърт по-дългото очакване в застой, на което се наслаждава така силно.
Съвременните спортни състезания са по-целесъобразни. Зрителите могат да седят; общото търпение се налага само. Те имат свободата да тропат с краката си и въпреки това остават на същото място. Те имат свободата на ръцете си, за да ръкопляскат. Продължителността на състезанието е предварително определена; като цяло не може да се приеме, че времетраенето ще бъде съкратено; поне толкова дълго ще останат заедно. През това време може да се случи всичко. Предварително не може да се знае дали, кога и от коя страна ще бъде отбелязан гол; наред с тези желани основни събития има и други, които предизвикват силни изблици. Възгласи се чуват често и в различни случаи. В резултат на предварително определеното времетраене се спестява нещо от болезнения характер на крайното разпадане, на разотиването. На победения също се дава възможност за реванш и на нищо не е сложен край завинаги. Масата тук наистина може да се прояви; най-напред да се натрупа на входовете, след това да е в застой по пейките, да вика по всякакъв начин, когато се появи удобен момент и дори когато всичко е отминало, да се надява на бъдещи подобни случаи.
Маси в застой от много по-пасивен вид се образуват в театрите. Идеалният случай е да се играе пред пълна зала. Желаният брой зрители е известен още отначало. Те се събират от само себе си, с изключение на по-малките струпвания пред касите, хората поотделно намират пътя към залата. Завеждат ги до местата им. Всичко е определено: пиесата, която ще се играе, участващите артисти, началният час и самите зрители на техните места. Закъснелите се посрещат с лека неприязън. Хората седят тук тихи, с безкрайно търпение, като дресирано стадо. Но всеки много добре съзнава своето самостоятелно съществуване; той е платил и забелязва точно кой седи до него. Преди началото спокойно разглежда редиците от събрани глави: у него те събуждат приятно, но не натрапчиво чувство за плътност. Равенството между зрителите се състои всъщност само в това, че те допускат на всички да им харесва едно и също от сцената. Но техните спонтанни реакции са вече ограничени. Дори аплодисментите имат свое предварително определено време, най-често наистина се ръкопляска само когато трябва да се ръкопляска. Само от силата на ръкопляскането може да се разбере доколко присъстващите са се превърнали в маса. Ръкопляскането е единствената мярка за това и се оценява така от артистите.
В театъра застоят до такава степен се е превърнал в ритуал, че човек привидно го чувства като смекчен натиск отвън, който не засяга дълбоко хората и във всеки случай едва ли създава чувство за вътрешно единство и съпринадлежност. Не бива обаче да се забравя колко голямо и общо е очакването, с което те седят тук, и как това очакване продължава и по време на цялото представление. Само в редки случаи те напускат театъра преди края; дори ако са разочаровани, те го изтърпяват, но това означава, че през цялото време се държат един за друг.
Противоречието между притихналите слушатели и силните звуци на инструментите, които им въздействат, е още по-очебийно по време на концерти. Тук всичко се свежда до абсолютното спокойствие. Всяко движение е нежелано, всеки звук - неприличен. Макар че музиката, която се изпълнява, до голяма степен живее от своя ритъм, не бива да се долови нищо от ритмичното й въздействие върху слушателите. Афектите, които предизвиква музиката, се променят постоянно и са разнородни по характер и сила. Изключено е те да не се възприемат от повечето присъстващи и да не се възприемат едновременно. Но ответни външни реакции няма. Хората седят там неподвижни, сякаш не са чули нищо. Ясно е, че в този случай е необходимо дълго изкуствено възпитание в застой, към неговите резултати вече сме привикнали. Защото, погледнато безпристрастно, явленията в нашия културен живот, които са така удивителни, както публика по време на концерт, са малко. Хора, които допускат музиката да им въздейства естествено, се държат по съвсем друг начин; а такива, които изобщо не са слушали музика, когато за първи път я преживяват, може да изпаднат в екстаз. Когато туземците от Тасмания чуват моряците, слезли на брега, да изпълняват Марсилезата, те изразяват своето задоволство със странни извивания на тялото си и с чудновати жестове, така че моряците се превиват от смях. Един екзалтиран млад мъж си скубел косите, с две ръце чешел главата си и непрестанно издавал силни викове.
Бегли останки от физическо разтоварване са се запазили и по време на сегашните концерта. Ръкопляскането е израз на благодарност към изпълнителите, хаотичен кратък звук за добре организирания продължителен звук. Ако изобщо няма ръкопляскания, ако хората се разотиват тихо, както са седели, те се чувстват като обладани от религиозно смирение.
От него първоначално произтича тишината по време на концерт. В някои религии е разпространен ритуалът да се стои заедно пред Бога. Той се характеризира със същите черти на застоя, които познаваме от светските маси, и може да предизвика също такива внезапни и бурни разтоварвания.
Може би най-впечатляващият пример е прочутото „стоене на Арафат”, върховата точка на поклонническото пътуване към Мека. В долината на Арафат, на разстояние няколко часа от Мека, в определен ден, твърдо установен според ритуала, се събират шест-седемстотин хиляди поклонници. Те се групират в голям кръг около „Планината на благодатта”, голо възвишение, което се издига в центъра на тази долина. Около два часа следобед, когато е най-горещо, поклонниците застават на едно място и стоят така до залез слънце. Те са гологлави и са облечени в едни и същи бели поклоннически одежди. Фанатично напрегнати, те се вслушват в думите на проповедника, който им говори от възвишението. Неговата проповед е непрекъсната възхвала на Бога. Те му отвръщат с ритуален възглас, който повтарят хиляди пъти: „Ние очакваме твоите заповеди, Господи, ние очакваме твоите заповеди!” Едни хълцат от възбуда, други се бият в гърдите. Някои припадат в ужасната горещина. Но същественото е, че издържат докрай през тези жарки дълги часове в свещената долина. Едва на залез слънце се дава знак да се разотидат.
По-нататъшните примери, които са най-загадъчното в религиозните обичаи, ще бъдат обсъждани и тълкувани по друг повод. Тук ни интересува само този момент на застоя, който продължава часове. Стотици хиляди хора в екстаз стоят в долината на Арафат и каквото и да се случи, не си позволяват да напуснат това бдение пред Аллаха. Събират се и по даден знак се разотиват. Проповедта ги екзалтира и те сами се екзалтират с викове. Във възгласа, който използват, се съдържа „чакането”, и той постоянно се повтаря. Слънцето, което се движи незабележимо бавно, потапя всичко в една и съща ослепителна светлина, в една и съща жарава; нека я наречем въплъщение на застоя.
Сред религиозните маси съществуват всички степени на вцепенението, както и на безмълвието, но най-висшата степен на пасивност, до която могат да достигнат масите изобщо, им се налага насилствено отвън. В битката две маси се хвърлят една срещу друга, всяка от тях иска да бъде по-силната. С бойния вик те се опитват да докажат на себе си и на врага, че действително са по-силните. Целта на битката е да накара другата страна да замлъкне. Когато всички противници са сразени, техният силен общ глас, заплаха, от която всички основателно се страхуват, замлъква завинаги. Най-тихата маса е тази на мъртвите врагове. Колкото по-опасни са били те, с толкова по-голямо наслаждение ги гледат, струпани като безжизнена купчина. Това е някакво страстно желание да ги видят така беззащитни като купчина мъртъвци. Защото преди това те са се нахвърляли срещу отделния човек като купчина, крещели са срещу него като купчина. По-рано тази замлъкнала маса мъртъвци в никакъв случай не е била възприемана като безжизнена. Приема се, че тя ще продължи да живее някъде другаде, по свой начин, отново всички заедно, и по принцип това трябва да бъде живот, подобен на предишния. Враговете, които лежат като трупове, представляват за наблюдателя краен случай на маса в застой.
Но и тази представа е претърпяла още едно степенуване. Вместо покосените врагове, това би могло да бъдат всички мъртъвци изобщо, които лежат в общата земя и там очакват своето възкресение. Всеки, който умира и е погребан, увеличава техния брой; всички, които някога са живели, са частица от тях и те са вече безкрайно много. Земята, която ги свързва, е тяхната плътност, и така човек изпитва чувството, че дори когато лежат поотделно, са съвсем близо един до друг. Те остават да лежат така безкрайно дълго, до деня на Страшния съд. Техният живот застива до мига на възкресението и този миг съвпада с тяхното събиране пред Бога, който ще ги съди. Помежду им няма нищо друго; те лежат там като маса, като маса ще се възправят отново. За реалността и значението на масата в застой няма друго по-величаво доказателство от излагането на това схващане за Възкресението и Страшния съд.
Из „Маси и власт”, изд. „Леге Артис”
Превод: Елисавета Кузманова
Редактор: Саня Табакова