Десетилетия след края на Студената война светът, контролиран от държавата-ядро на Западната цивилизация – САЩ, се развиваше под скрития контрол на „Дълбоката държава”, „Световното правителство” с неговите три основни неправителствени компонента (американския Съвет по международни отношения, северноамериканско-западноевропейския Билдербергски клуб и северноамериканско-западноевропейско-японската Тристранна комисия) и водещата роля на Демократическата партия в САЩ, издигнала глобализма в ранг на държавна политика, а еднополюсния свят, регулиран от Вашингтон – като едва ли не постигната цел (концепциите за „Вашингтонския компромис” и за „международен ред, основан на правила” – определяни от САЩ, а не от действащото международно право). Тази визия за света беше активно подкрепяна от многобройните западни разузнавателни служби, най-големите западни медии и Холивуд, а също от Световния икономически форум в Давос, Римския клуб и световната мрежа на „империята” „Отворено общество” на Сорос.
В тази обстановка на въображаем „еднополюсен ред” от средата на 90-те години на ХХ век в САЩ започна да се прилага в рамките на „постмодернизма” политика, насочена към промяна на дискурса от невъзможното и неприемливото към общоприета, упорито налагана норма. Централно място в нея заемаше политиката на триадата DEI (разнообразие, равнопоставеност, включване), превърнала се в един от стълбовете на американските, впоследствие на останалите англосаксонски и западни държави. Държавни институции, компании, болници, училища, университети и други превърнаха триадата в част от своята корпоративна култура и сформираха свои екипи, които да наблюдават нейното прилагане по отношение на неравноправни в миналото общности – хората от различни раси, жените, нелегалните мигранти, всевъзможни сексуални малцинства.
Интересното е, че тази политика на „включване” беше съпроводена с упорито налагане на културата на изключване: на всяко противоречащо на официалната политика мнение в социалните мрежи, на повсеместна цензура в печатните медии и издателското дело, на всеки анализатор в електронните медии, който не се придържа към спуснатите „опорки”, на изключване на цели национални култури на опоненти на Запада. Стигна се дори до яростна критика от феминизма на мъжествеността, съзнателно укриване на ширещата се на Запад практика на педофилия, легализиране на перверзията и смяната на пола, героизиране на престъпници и наркомани, довеждане на индивидуализма до абсурд. Резултатът от тази политика ставаше все по-очевиден: тя доведе до обратна дискриминация – на нормалността.
Първият сериозен опит за противопоставяне на тази пагубна насока за развитие на обществените отношения направи Доналд Тръмп по време на първия си президентски мандат (2017–2021 г.). От най-високата трибуна (на ООН) той обяви дори края на глобализма и началото на патриотизма, но така и не успя през целия си мандат да се справи с упорито препятстващото неговия нов курс „Вашингтонско блато”.
Същото това „блато” направи всичко възможно за предотвратяване на връщането на Тръмп в Овалния кабинет, включително с режисиран съдебен процес и дори с опити за физическото му ликвидиране. Оказа се обаче, че настъпилите промени в геополитическата обстановка през последните години са променили и нагласите на западните общества, включително американското. Така Тръмп не просто победи действащия президент Джоузеф Байдън и впоследствие – вицепрезидента
Камала Харис, както и стоящата зад тях описана по-горе кохорта – той ги унижи с респектираща целия свят победа, не само лична, но и със спечелването от неговата Републиканска партия на мнозинство в двете камари на американския Конгрес.
На голяма подкрепа се радва вътрешнополитическата платформа на Тръмп, включваща надеждна охрана на границите на САЩ и депортиране на незаконните мигранти, изоставяне на т.нар. „зелена сделка”, препястваща развитието на американската икономика, прекратяване на цензурата в социалните мрежи и манипулирането на общественото мнение, връщане на свободата на словото, разсекретяване на всички документи, свързани с убийствата на Джон и Робърт Кенеди, възстановяване на безпристрастността на съдебната система, създаване на независим орган за наблюдение на американските разузнавателни служби, твърд отказ от джендърската политика с уволняване от армията и от цялата образователна система на всички, които не се идентифицират с естествените полове (мъж или жена), прекратяване на социалното инженерство на расата и пола, връщане на уволнените поради отказ от ваксиниране против пандемията „Ковид-19”, отказ от преследване на политически опоненти, завръщане към традиционните национални ценности, възстановяване на манипулираната национална историческа памет, реабилитиране на нормалните човешки ценности, и редица други.
Външнополитическата програма на Тръмп също съдържа принципни новости, като прекратяване на кръвопролитните войни, включително в Украйна, и отказ от започване на нови войни, предотвратяване на опасността от трета световна война, изграждане на един по-различен международен ред, зачитащ националния суверенитет, а не разрушаване на държавните граници, на известно уважение на националните интереси и на други държави, включително опоненти на Запада.
Епичната вътрешнополитическа борба в САЩ във връзка с президентските избори от есента на 2024 г. застана в центъра на вниманието на световната общност. Силно впечатление направиха ясно изразените от Европа предпочитания към опонентите на Тръмп и нескрит страх от евентуалното му завръщане в Белия дом. Дори след победата на Тръмп на изборите с ангажимента за незабавно прекратяване на войната в Украйна, Великобритания и Европейският съюз продължиха да следват курса на „Вашингтонското блато” към победа над Русия.
Още преди встъпването на Тръмп в длъжност неговият най-близък сътрудник – мултимилиардерът Илон Мъск, разобличи открито съучастието на британския премиер сър Киър Стармър в предишното му качество на глава на Кралската прокуратура (2008–2013 г.) на Обединеното кралство в прикриването на масови изнасилвания на британски бели момиченца от пакистански мигранти. Мъск не се поколеба да даде публичната си подкрепа на опозиционната партия „Алтернатива за Германия”, активно противопоставяща се на безконтролната миграция в страната и в Европа.
А самият Тръмп не покани на своята инаугурация нито един висш чиновник от институциите на Обединеното кралство и на Европейския съюз. От лидерите на държавите членки на Съюза присъства единствено италианският премиер Джорджа Мелони, пътувала в САЩ за среща с Тръмп преди влизането му в Овалния кабинет и поддържаща отлични отношения с Мъск (поканени бяха също първият и най-последователен европейски съюзник на Тръмп – унгарският министър-председател Виктор Орбан, и българският президент Румен Радев, които не присъстваха поради неотложни ангажименти). Сред непоканените беше и президентът с изтекъл мандат на Украйна Володимир Зеленски, въздигнат в култ от администрацията на Байдън, Великобритания и Европейския съюз.
Насъбралото се напрежение от миналото с Демократическата партия и всевъзможните опити да бъде възпрепятстван втория му президентски мандат явно каляват политическата воля у Тръмп този път да се залови сериозно с „Вашингтонското блато”. Още преди своята инаугурация той назначи цялата 2-хилядна своя администрация и подготви над 100 изпълнителни указа, които да подпише още в първия ден на своето второ президентство, въпреки наситеността му с многобройни официални събития.
Речта на Тръмп на церемонията по встъпването му в длъжност беше изпълнена със самоуверостта на мисионер и решителността на водач на световна Суперсила да въплати в живота своите вътрешно- и външнополитическа програми. Целта по думите му е да остане в историята като „омиротворител”, осъществил „революция на здравия разум” и донесъл „нов дух на единство в един свят, който беше ядосан, изпълнен с насилие и напълно непредвидим”. Някои иронизираха Тръмп, обявил завръщането си в Белия дом за „Ден на освобождението”, но в тази негова фраза се съдържа голяма доза истина – той наистина с един замах освободи протестиращите против откраднатата му победа през 2020 г., освободи преобладаващата част от американското общество от страховете му от безконтролното нахлуване на нелегални мигранти, от опасенията му неговите деца да станат жертва на сексуалните извращения и на социалното инженерство, от пагубната неолиберална идеология. Речта на Тръмп остави всеобщото впечатление, че възвестява нова ера в развитието на САЩ, белязана от изхвърляне на бунището на историята на господстващия през последните три десетилетия неолиберализъм.
Усещането за извършване на истинска неоконсервативна революция се подсили от подписаните още в първия ден от Тръмп многобройни президентски укази. С тях той отмени 78 решения на своя предшественик Байдън, помилва 1500 осъдени за щурма на Капитолия в началото на 2017 г., спря за 90 дни всички американски програми за чуждестранна помощ до оценка на съответствието им с националните интереси на САЩ и с новата външна политика на администрацията на Тръмп, като стартира и процедури за изтегляне на САЩ от Световната здравна организация и от Парижкото споразумение за климата.
Тези факти не оставят съмнение в наличието на сериозни проблеми в отношенията между новата администрация на Тръмп и традиционно най-верните американски съюзници – Великобритания и Европейския съюз, които все още вървят в талвега на отхвърления от Тръмп неолиберализъм. Явно предстои динамична трансформация на Запада, а не неговото разцепване, както прогнозира френският „Le Figaro” на 21 януари 2025 г., и мъчително влизане на управляващия европейски елит в коловоза на администрацията на Тръмп. Шансовете на Тръмп да успее да наложи възгледите си са обнадеждаващи, тъй като този път зад него стои цял един „Тръмпистки интернационал” (негови последователи във всички страни на т.нар. „колективен Запад”), както констатира по повод неговата инаугурация испанският „El Pais”.
Вътрешнополитическата и външнополитическата програми на Тръмп имат изключително важно значение за развитието не само на самите САЩ, но и на останалия свят, особено на контролираните от Вашингтон страни, включително България.
Следователно, следвайки новия американски курс, българските държавни институции и гражданският сектор, както и тези в другите страни на Европейския съюз, ще трябва да изоставят основните си досегашни ангажименти, като либерално отношение към незаконната миграция, защита на „зелената сделка”, всевъзможно лансиране на лезбийките, гейовете, бисексуалните, транссексуалните и прочие перверзиии, опити за прокарване на Истанбулската конвенция, закрила на всевъзможни секти, оглушително мълчане спрямо педофилите, превъзнасяне на европейските и евроатлантическите ценности, съпътствано с пренебрежение към традиционните ни ценности, постоянни опити за манипулиране на историческото минало, пламенна русофобия и неутолимо желание за победа над Русия на бойното поле.
Разбира се, цялата бизнес, обществена, политическа и държавническа кариера на Тръмп го представя като изключително своенравна, амбициозна, нарцистична, екстравагантна, често непредсказуема личност, което поражда основателни съмнения относно изпълнението на поетите от него ангажименти и спрямо реалния бъдещ ефект на неговата политика. Маниакално преследваната от него цел „да направим Америка отново велика” може да бъде постигната не толкова с усилията на американците в самите САЩ, колкото за сметка на националните интереси на дълъг ред държави по всички кътчета на планетата. Тръмп вече заяви открити претенции към Канада, Панама, Мексико, Куба, Венецуела, Иран, Северна Корея, Китай, Русия и датска Гренландия, както и към БРИКС+, НАТО и Европейския съюз. Негативни последици може да донесе също неговото пословично пристрастие към Израел в по-нататъшното заплитане на най-сложния геополитически възел – Близкоизточния (Израел незабавно се възползва от отменянето на изпълнителната заповед на Байдън, позволяваща санкции срещу израелски заселници в Западния бряг).
Въпреки това, както подчерта българският патриарх Даниил в едно от последните си интервюта, завръщането на Тръмп в Белия дом даде на света надеждата за „връщане към нормалността”.
Дали тази надежда ще стане реалност, предстои да видим.
Проф. Никола Аврейски
Източник: в. „Нова зора“