На 18 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в София, близо до мястото, където през 1895 г. е издигнат неговият паметник.
Из всички страници на българската история, които препрочетох през последните десетилетия, се натъкнах на всякакви епизоди с вплетени съдби на стотици герои, отдали безрезервно живота си пред олтара на любимото ни Отечество.
Безспорно, особено впечатляващи са събитията от ХIХ век, когато „луди глави“ обявиха началото на последната фаза от Българската национална революция за смъкването на продължителното турско робство.
През първите години на това знаково столетие, осезаем принос дадоха много знайни и незнайни съзаклятници, между които особено трайна е следата на Георги Мамарчев. Той очертава пътя към идеологическите основи на национална ни революция. След него, с още по-голяма сила тези стъпки следва неговият племенник Георги Стойков Раковски, човекът, който в годините на своята зрялост се откроява с изключителни интелектуални качества и непоколебим характер, опознал из основи особеностите на европейския свят, усвоил 7 чужди езика и обладан от идеите за освобождението на България от петвековното робство.
Начертаният от Раковски път и натрупаният му опит в четническото движение се поемат от съратника му Васил Иванов Кунчев, който преминава през вълненията и подготовката на Първата и Втората български легии, за да стигне до убеждението за изграждането на вътрешна революционна организация.
Разформироването на Първата легия с намесата на сръбското правителство принуждава Васил Кунчев, сдобил се вече с прозвището Левски, да се върне в България и се заеме с учителстване, отначало в село Войнягово – Карловско, а след това и в село Еникьой – Добруджанско.
Колкото и да е била престижна за него учителската професия, тя не го задоволява и през пролетта на 1867-а г. той отново се озовава на среща с Георги Раковски в Букурещ, където му е поръчано да стане знаменосец в четата на Панайот Хитов.
След 3 месеца походи из Стара планина, Левски отново заминава в Белград и там е зачислен в състава на Втората българска легия, ръководена от Добродетелната дружина. При неочаквано стечение на обстоятелствата и тази Легия не успява, но в хода на нейната подготовка той вече е получил своето бойно кръщение.
Влошаването на здравословното състояние на Раковски и последвалите неуспехи на отрядите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, довежда до известно затихване на революционното движение.
В тази обстановка Левски разбира, че четническата тактика няма да доведе до сериозен развой на събитията и със своя прозорлив поглед стига до извода, че е нужно да се замени четничеството с формиране на тайна революционна организация.
Революция отвън е немислимо да се внесе, а страната се нуждае от изграждане на широка мрежа от революционни комитети.
* * *
Колко точно революционни комитети е създал Васил Левски, не е толкова важно. Важното е, че със своята безпределна привързаност към съдбините на своя народ, макар и сам, успява да подклади огъня на Априлското въстание, с което е взривено затишието в редовете на Османската империя.
В годините на тази трескава работа по изграждането на мрежата от революционни комитети, не е тайна, че в Любен Каравеловото обкръжение в Румъния са възникнали известни настроения, неодобряващи плановете и дейността на Левски.
Дръзкото поведение на Апостола и категоричното му разбиране за избрания от него път са дразнели самолюбието и на Стефан Стамболов, и на Никола Обретенов, които заедно с Каравелов са смятали, че пътят към Освобождението трябва да мине през просветителството.
Към тях, със завистливо око са се присъединявали и заможните български емигранти Евлоги и Христо Георгиеви, които са си позволявали да иронизират действията на Левски.
Между Ботев и Каравелов в един момент възникнал остър конфликт, който провокира в началото на 1872-а година избор на нов състав на Българския революционен централен комитет.
Обкръжението около Каравелов надделяло и той станал Председател, а на „размирника“ Левски е отредена ролята сам да организира революционните дела в България.
Каравелов е имал високото самочувствие на собственик на модерната печатница, подарена му от сръбски агенти в отплата на женитбата му с една сръбкиня. Нерешителен, горделив и пресметлив, той е бил истински антипод на вдъхновения и жертвоготовен Левски.
Като е събирал от различни източници за положението в България достатъчна информация, Каравелов в състояние на нервна възбуда си позволил да обяви: „Брата Васил е най-добре немедлено да подпали барута на народната революция и да хукне начело“. Този призив означавал да се потопи Левски в огъня на борбата и да изгори като факел, въпреки че обстановка за такова нещо все още не е имало.
На 4 май 1872 година се избира нов състав на БРЦК с председател Любен Каравелов. За подпредседател – Кирил Цанков, секретар – Олимпи Панов, касиер – Димитър Ценович и членове: Марин Поплуканов, Тодор Пеев, Васил Йонков, Иларион Драгостинов и Никола Обретенов, а на последно място сред членовете – самият Васил Левски.
През цялото време на събранието Левски е поддържал разбирането си, че съставът на БРЦК е трябвало да се избере на българска територия, а не в Румъния, но никой не го е послушал.
Като чул обявения състав на БРЦК, Левски разбрал, че е обречен, като му се поверява непосилната задача да бъда сам пръв Апостол в България, Тракия и Македония. Примирява се с решението, взема си пълномощното в ръка, слага храна в торбичката, запасва личното си оръжие и на 1 юли 1872-а година прекосява Дунава за България.
Преди закриването на заседанието Любен Каравелов побързал да демонстрира „загриженост“ по повод възложената роля на Левски и обявил, че му предава известния екстремист Димитър Общи за пръв помощник. По този начин заложил още една бомба в пазвата на Левски.
С качествата на предложения му помощник Левски е бил запознат още от времето на двете легии и се опитал да се противопостави, но безуспешно.
От този момент натам започнали да се нижат клетви, интриги, задкулисни действия и, разбира се, всичко това на гърба на Левски, срещу неговата работа.
Верният му съратник Христо Големия често го е предупреждавал да внимава с предложенията на Каравелов. Дори му е препоръчвал да се изнесе за известно време в Румъния, още повече, че Ловешкият каймаканин Хасан Ага открито се е заканвал да изтреби „разколника“ като „Демон на империята“.
На 22 септември 1872-а година става първият сериозен провал, без знанието на Апостола. Димитър Общи, заедно със Стоян Пандурина и група въоръжени мъже самоволно решават да ограбят турската хазна при Арабаконашкия проход, въпреки предупрежденията на Левски да не се предприемат подобни действия.
Между Левски и Димитър Общи е била вече налице явна конфронтация още от времето на проведеното събрание на БРЦК на 4 май 1872 година. Тогава Апостолът е предложил в събранието да не участват Димитър Общи и Атанас Хинов, но Каравелов ги е допуснал.
Обирът е бил вече безспорен факт и турската власт е вдигнала на крак всичките си въоръжени сили от Тетевенско, Ловешко, та дори и от София.
Димитър Общи след дръзкия обир се укрил в Тетевен, а малко по-късно, с камуфлажни дрехи се установил в един Ловешки хан, но там е бил открит от турската полиция и закаран веднага в Софийския конак. Един по един, всички участници в обира са разкрити и са направили пълни самопризнания на извършеното. Димитър Общи е притиснат в Конака и не се е подвоумил да разкрие имената на всички комитетски хора, в това число и техните адреси. Издал е плановете за предстоящото разходване на златните грошове за покупка на оръжие и не се е поколебал да прехвърли цялата вина върху Левски. За да бъде още по-убедителен, дори обяснил как е станало убийството на прислужника в плевнята на Денчо Халача.
След всичко това, обръчът около дирите на Васил Левски започнал да се затяга. За властите вече не е имало никакви съмнения кой е главният организатор на революционните действия. Ето защо, за кратко време в Ловешката зона са концентрирани елитните въоръжени сили. Хасан Ага разработил подробен сценарий как да се подмами Левски да дойде в Ловеч – центъра на главния революционен комитет и там да го заловят.
Най-напред е възложено на Величка Хашнова – сестрата на председателя на Ловешкия комитет Марин Поплуканов, като я освободили „милостиво“ от ареста, да напише специално писмо и покани Левски да пристигне в Ловеч за изясняване на някакви сметки, но Апостола не се отзовал, явно предусещащ клопката.
Въпреки проявената предпазливост, Левски все пак решава на 24 декември 1872-а година рисковано да прескочи до своя доверен приятел Никола Сирков, за да си вземе комитетските книжа и остатъка от набраните средства, след което да се отправи към Търново.
Вечерта на 26-и декември Левски с другия си приближен човек Никола Цветков решават да се отбият до Къкринското ханче при съзаклятника Христо Цонев.
В това време въоръжените турски части вероятно са имали подробна информация за явочните квартири на Апостола в Ловеч. Едната е била домът на Величка Хашнова, другата е Сираковата къща и третата – Ханът на Латинеца. Затова тези обекти са били под постоянно наблюдение и охрана.
Подготвяйки се за преспиване, тримата – Христо Цонев, Никола Цветков и Апостола усетили, че ханът е обграден от въоръжени заптиета по поръка на селянина, който от съседна маса е забелязал движението на тримата.
Левски разбрал за грозящата ги опасност, запасал своя и на ханджията двата пищова и скочил през прозореца да се укрие в тъмнината. За нещастие опитът му за бягство не успява и при прескачане на дворната ограда е заловен от заптиетата.
Ранен в лицевата си част, още на следващия ден Левски е натоварен в каруца с няколко въоръжени лица и е откаран в Софийския конак, без да се окаже поне елементарна съпротива от известените за ареста съратници на Апостола.
В конака е имало и други задържани лица, които като разбрали кой е заловен, не се посрамили да започнат прехвърляне на вината по всички обвинения върху така наречения „Демон на империята“. Грозна картина, откъдето и да я погледнеш. Тези нещастни душици са били готови на всякакви обяснения и предателства, само и само , за да си спасят кожите.
Съдебният процес започнал веднага, за да не се появят непредвидени обстоятелства. В хода на разискванията, единствен Васил Левски запазил хладнокръвие пред смаяните погледи на всички заседаващи. Около съдебния процес са се случили някои незаконни отклонения, което навежда юристите на заключението, че съдебното решение е нелегитимно.
За разследването на Арабаконашкия обир е била назначена 3-членна комисия с участието на Иванчо Хаджипенчович – изявен български национален предател. В периода от раждането си през 1822-а година до насрочването на въпросния съдебен процес срещу Васил Левски, същият е изминал дълъг път за приобщаването към интересите на Османската империя. С произход от богато семейство, завършил право в Париж, е постъпил на служба в османската администрация. Става съветник на управителя на Дунавския вилает Мидхад паша. След това го назначават на работа във Вилаетския търговски съд. Преместен е след една година в Цариградския държавен съвет. Изпратил е през 1872-а година мемоарно съобщение до османския везир за съществуващата в България тайна революционна организация.
Прикачените към 3-4 членната съдийска комисия по процеса лицата Марко Стоянов, Пешо Желявски, Митьо Каймакчийски, Мехмед Салих, Садулах Саръ и Дервиш Мустафа се обявили против издаването на смъртна присъда на Левски, но 3-членната комисия с участието на Иванчо Хаджипенчович са потвърдили смъртната присъда.
Хаджипенчович заявил в съда открито, че Левски действително е опасен престъпник за империята.
Освен това Хаджипенчович е избран за народен представител в българското учредително събрание през 1879 година в Търново. С цялото си нахалство и безскрупулност дори се заел да събира средства за построяване на паметник на обесения Апостол.
Не стигат само тези части от мерзкото му поведение на национален предател, но Хаджипенчович имал и безочието да се подпише под приетата Търновска конституция, за да си издейства място във Върховния съд и в Държавния съвет на новоосвободена България.
Зловещият Димитър Общи е окачен на въжето като ръководител на обира, въпреки предателските му показания и злословенето по адрес на Левски.
В пъзела на комитетските хора, продали душите си на тиранина, се нарежда и председателят на Ловешкия комитет Марин Поплуканов. Още от времето на събранието за променяне състава на БРЦК на 4 май 1872-ра година той е присъствал на водените спорове между Каравелов и Левски по отношение на революционната тактика и винаги е взимал страната на Каравелов, мотивирано с определена заинтересованост. Периодически му е изпращал пари от комитетската каса за писателската вейност и покриване на други разходи, без да уведомява за това Левски, а е възможно да е заделял суми и за себе си. След обира на Арабаконак и арестуването на членовете на Ловешкия комитет, Поплуканов прибрал при себе си касата от секретаря поп Кръстьо, в която се е водела подробна отчетност.
Учудващо е, че след обесването на Левски Поплуканов е бил освободен от следствените власти без присъда. Наскоро след това умира поп Кръстьо, който единствен можел да каже кое, как и кога е било разходвано, но никакви книжа повече не били открити – нито копирната книга, нито личното тефтерче на Апостола, в което последният си е записвал всичко до стотинка. Загадка остава и смъртта на поп Кръстьо.
В навечерието на Освобождението през 1878-а година Марин Поплуканов осъмнал чист като сълза, а няколко десетилетия по-късно местната Ловешка власт, без да си дава сметка за всичко, което се случило в размирните времена, взела решение да именува улица на името на Марин Поплуканов. По-късно са открити някакви сведения, че комитетските пари и книжата са били заровени от бащата на Марин в един от дворовете на Ловешкия комитет, които за щастие са открити от новия собственик на имота и са предадени на съхранение в Българската народна банка.
Интересен е фактът, че Марин Поплуканов и неговият заместник-председател на Ловешкия комитет, който е бил главен координационен център на всички революционни прояви в страната, са останали без каквито и да са обвинения по време на съдебния процес, а след Освобождението на Поплуканов е поверен веднага поста управител на Ловеч. Под негово ръководство общинският съвет е взел решение да се събори къщата, в която се е укривал Левски, на което се е противопоставил единствено приятелят на Апостола Никола Цветков.
* * *
Времето е заличило много от белезите на онези мрачни дни, когато на 27 декември 1872 година заптиетата залавят Апостола, а след това турските власти му издават смъртна присъда и го обесват на 19-и февруари същата година по един скалъпен процес.
Остава да стои на дневен ред едно утешително обстоятелство, че един ден не е изключено чрез международните юридически институции да се повдигне въпросът за преразглеждане на съдебното решение за осъждането на Левски на смърт.
Аргументите в този смисъл не са малко:
1. Налице са сериозни несъответствия между текстовете на чл. 55 ал. 1, чл. 56 и чл. 66, както и чл. 174 ал. 2 от тогавашната Османска империя и особеностите на действителните обвинения.
2. В протокола от съдебното заседание и отбелязано, че взето предвид и обвинението за убийството на слугата в двора на Денчо Халача, което е недопустимо да се смесва с основното обвинение срещу задържания.
3. Първият вариант на протокола за резултатите от Арабаконашкия обир не е оповестяван официално, а вторият вариант не е съставен в оригинален вид и не е заверяван с никакви подписи.
4. Не са посочени в следствения протокол обективни основания за прикачване към следствената комисия по процеса на четиримата българи, чиито имена са упоменати в настоящото изложение.
5. Функцията на легитимен съд е била иззета неправомерно от Софийска извънредна комисия, натоварена от Високата порта да се занимава с Арабаконашкия обир, а не с революционната дейност на Васил Левски.
6. Смъртната присъда на Левски няма легитимност, защото е издадена за бунт, какъвто не е имало по времето на революционната му дейност.
7. Вярно е, че Левски е работел за осъществяването на такъв бунт, но това престъпно деяние е трябвало да се разглежда по друг параграф от турския наказателен закон с друго съдебно решение.
Сред българските обществени среди е добре, че се намери този високоотговорен човек писателя Николай Хайтов, който организира разследването на обстоятелствата около погребението на Васил Левски и ги публикува за българското общество.
1. След свалянето на Апостола от бесилката се предполага, че служебни лица са го откарали и погребали в Софийското гробище за престъпници в района на днешното село Локорско.
2. Починалият през 1937-а година Ботев четник Илия Джагаров приживе е разказал на съпругата си: „Аз изрових трупа на Левски, заедно с Христо Хамбаров – епитроп на църквата „Света Петка Самарджийска“ и поп Кръстю Стоилов. Прибрахме го в същата църква и го заровихме вляво от олтара“.
Явно това е станало наскоро след първото погребение, защото и Джагаров, и Хамбаров са били облечени в турски дрехи, за да подмамят заптиетата, които са охранявали гробището.
3. При разкопки в центъра на София, когато през 1956 година е оформен площад „Ленин“, са открити костите на Левски вляво от олтара на същата църква, събрани са в един чувал и е поискано решението на тогавашния председател на БАН акад. Тодор Павлов за тяхното съхранение и обследване. Той обаче не се е ангажирал с предложението и наредил да се изхвърлят на сметоразтоварището до коритото на река Искър.
4. През 2016-а година Богдан Кръстев – председател на фондацията „Помощ за борбата с престъпността – Свети Архангел Михаил“ допълнил фактите от 1956 година със следното пояснение:
„Изровените кости – черепът и скелетът от олтара на църквата, са били обозначени с №95 и са прибрани за съхранение от Димитър Ризов, който тогава е бил служител в Националния църковно-исторически и археологичен музей. Костите до подколенниците са били съхранени в един от сейфовете на Светия синод – на ул. „Калоян“, в центъра на София, след като директорката на въпросния музей е отказала да ги приеме, но е декларирала, че забелязала вързаните ръце на гърба на скелета, което съвпада с позицията, в която е бил Левски при обесването. Откритите преди 2016-а година две родствени близначки от фамилията на Левски са имали същото ДНК, идентично с откритите кости“.
През 1980 година, преди кончината си, председателката на Комитета за култура Людмила Живкова беше заявила, че са налице всички необходими доказателства по спорния казус.
В тази връзка е важно, за да се потвърди описаната фактология.
Първо – да се инвентаризират сейфовете на Светия синод, и второ – да се направи експертиза за установяване налице ли е сходство между ДНК-то на двете родствени близначки и това от косите на Левски, които се съхраняват на три места: в софийските два музея – Археологическия и Историческия, и в параклиса на Карловския музей.
Днес, 186 години от рождението на Апостола в 1837-ма година, хилядите родолюбиви българи минават с разтуптяно сърце покрай паметната плоча до църквата „Света Петка Самарджийска“ да сведат глави пред безсмъртния подвиг на нашия национален герой Васил Левски.