Ген. Дроздов: Русия остава непобеден противник за САЩ в брой 212

Ген. Дроздов: Русия остава непобеден противник за САЩ
Категория: История

05.03.2011, разговор на Лев Сирин, «Фонтанка.ру»,

 

Генерал-майор Юрий Дроздов (1925-2017) e една от легендите на съветските тайни служби. Началник на нелегалното разузнаване на КГБ на СССР (Управление „С„), заместник-началник на Първо главно управление на КГБ на СССР. През юни 1991 г. подава оставка. Става ръководител на аналитическия център НАМАКОН. Почетен председател e на Асоциацията на ветераните от специалните сили и подразделенията на специалните служби „Вимпел-Союз„.

 

В интервю за „Фонтанка„ разказва за тайните споразумения на Държавния департамент на САЩ и сочи Запада като източник на етническите конфликти в Русия; разкрива американските методи за въздействие върху масите; спомня си за своята дейност като резидент на съветското разузнаване в Китай и САЩ и как е успял да извади Рудолф Абел от Нюйоркския затвор. Макар интервюто да е взето през 2011 г., тоест 6 години преди кончината на легендарния разузнавач, предлагаме го сега на читателите поради отговорите на въпроси, които и днес са особено актуални (бел.пр.)

– Външнополитическата доктрина на САЩ гласи, че самото съществуване на Съветския съюз е несъвместимо с американската сигурност. Според Вас промени ли се отношението на САЩ към Русия след официалното обявяване на края на Студената война и разпадането на СССР?

– Ако се съди по документите на Международния валутен фонд и редица документи на самите САЩ, към 1991 г. американците имат задълбочено проучване на нашата икономика, на моралното и политическото състояние и настроенията на съветския народ. Конгресът на САЩ е запознат с тези материали и през 1992 г. е приет Закон 102 под обидния титул „Закон за свободата на Русия и новите независими държави„. В същото време – през есента на 1992 г., Обединеният комитет на началник-щабовете докладва на президента и Конгреса на САЩ оценката си за състоянието на американските въоръжени сили, където в първия параграф на 11-та глава „Специални операции„ се посочва, че независимо от факта, че ръководителите на Русия са се ангажирали с реформиране на своите въоръжени сили и правоприлагащи органи, Русия все още остава основен противник на САЩ, изискващ възможно най-голямо внимание.

– Но може ли да се приеме, че това са били първите постсъветски години и САЩ може би все още са били под впечатлението от близкото милитаристично, според тях, минало на страната ни? Просто не бързат да ни се доверяват?

– Принципно може да сe каже, че все още беше горещо време, „несигурните 90-те години„. …Но преди няколко години Норвежкият институт за стратегически изследвания публикува статия, написана от бивш съветски офицер, който някога бе „отишъл„ на Запад – не съм изследвал този факт специално – озаглавена „Може ли територията на бивша суперсила да се превърне в бойно поле?“ Въз основа на собствения си опит и на анализа на много документи, той прави заключение каква съпротива могат да очакват военните части на НАТО на руска територия: къде ще бъдат посрещнати с камъни, къде ще бъдат обстрелвани, къде ще бъдат приветствани.

От по-нататъшно наблюдение успяхме да разберем съдбата на този труд: преминал е през множество проучвания в страните на НАТО и е бил разглеждан много сериозно в Съединените щати. Разбира се, те никога няма да признаят това, но е вярно. Така че напълно съм убеден, че отношението на САЩ към нас не се е променило след разпадането на Съветския съюз. Днешното им внимание към Русия е внимание към врага, който не беше окончателно победен през 1991 г. И САЩ се ръководят от този принцип при осъществяване на външната си политика.

– Ако САЩ все още не ни вярват и, меко казано, не допринасят за нашето развитие, защо не се страхуват от възраждането на следвоенна Германия, техният истински враг на бойното поле?

– Американците не се страхуваха от възраждането на следвоенна Германия, както не се страхуват и от нейното укрепване сега, защото през 1949 г., преди ФРГ да бъде окончателно създадена и да ѝ бъде разрешено да има Бундесвер, Германия бе обвързана с договори със САЩ и другите страни от НАТО. Генерал Камоса, бивш началник на военното контраразузнаване на Бундесвера, публикува книга, озаглавена „Тайните игри на тайните служби„, в която изрично пише, че според следвоенните германско-американски споразумения всеки нов германски канцлер трябва да отиде в САЩ веднага след изборите и да подпише документ, наречен „Канцлер акт„. Крайният срок на „Канцлер акта„ изтича през 2099 г. Ще ви цитирам откъс от „Тайните игри на тайните служби„:

„На 21 май 1949 г. Федералното разузнаване публикува под гриф „Строго секретно„ секретен държавен договор, в който се излагат основните принципи на подходите на победителите към суверенитета на Федералната република до 2099 г.„

Дали германците ще си останат германци дотогава? Ще бъде ли дотогава Бундесверът способен да се сражава така, както през Втората световна война? Каква е изобщо крайната цел на „Закона за „Канцлер акта“? Това са въпросите, които възникват при четенето на тази книга.

Между другото, генерал Камоса беше много предпазлив, затова издаде „Тайните игри на тайните служби“ в Австрия, а не в Германия. Имаше малък скандал. Нашите кореспонденти, които бяха прочели книгата в Австрия, публикуваха малка бележка: Дали генерал Камоса осъзнава каква „бомба„ е издал? В същото време се питаха: какво са подписали нашите ръководители през 1991 г.? Политическият колумнист на „Независимая газета„ Фаенко в една от статиите си преди шест месеца заложи своята „бомба„… Той писа, че много видни политически фигури и големи бизнесмени в САЩ били недоволни, че Русия не спазвала негласните споразумения, подписани от нейните лидери.

– Според Вас имало ли е някога дори теоретична възможност СССР да стане пълноправен партньор на САЩ? Поне в пика на съветско-американското сътрудничество по време на Втората световна война?

– Не. Защото отговорността за нападението на Съветския съюз от германците през 1941 г. е на САЩ. По някаква причина сега не искат да се помни, но през 1940 г. съветникът на британския министър-председател Чърчил – Монтгомъри Хайд, който помага на Уилям Донован (един от ръководителите на американските разузнавателни служби) да създаде американската Стратегическата служба (Office of Strategic Services–OSS, бел.пр.), предава на американския президент Рузвелт писмо от Чърчил, в което се казва: „Тъй като САЩ не са във война с Германия, бихте ли могли да насърчите Хитлер да остави на мира Балканите и да ускори мерките срещу Русия.„ Оттогава минаха много години и мнозина на Запад сякаш са забравили за това писмо. Но човек може да забравя само когато не иска да си спомня нещо.

Днес никой не си спомня, че подготовката за Втората световна война всъщност започва през 1929г. със среща между американския президент Хърбърт Хувър и видни американски бизнесмени от „Центъра Ръсел„ (това е тайно общество). Те казват на Хувър: „Кризата наближава. За да се опитаме да избегнем трудната ситуация, в която може да се окажат Съединените щати, трябва да променим баланса на силите в света. За целта трябва да помогнем на Русия най-накрая да се отърве от разрухата – последиците от гражданската война; и да помогнем на Германия да се отърве от хватката на Версайския договор.„

„Но за това са необходими пари, няколко милиарда – възразява Хувър. „И какво ще спечелим след това?„

„След това Русия и Германия трябва да бъдат притиснати с главата напред, така че след като се възстановят от кризата, Съединените щати да се окажат само срещу един от двата противника.“

Резултатът е, че бяха отпуснати такива средства. И същите американски концерни, които помогнаха на Русия да възстанови икономиката си – строяха заводи, участваха в създаването на „Днепрогес„, възстановиха и оборудваха Германия. Не случайно дядото на американския президент Буш – Прескът Буш (банкер и политик от Републиканската партия, бел.пр.), който помагаше на германците през 30-те години на миналия век, бе лишен от правото да управлява собствеността си веднага след началото на войната с мотива, че САЩ в момента са във война с Германия. Всичко това е документирано, включително в петтомна книга на американския икономист и историк Антъни Сътън. А какво стана след войната, е известно: през целия ХХ век американците извършват много сериозна, добре обмислена работа, за да унищожат единствения силен противник, който им е останал – СССР.

Между другото, принципът на селективната памет към историята ясно е демонстриран днес – например от Сванидзе в предаването му „Съдът на времето„, където той редовно умишлено пропуска важни факти, а ако събеседникът му ги припомни, бързо го отрязва. Да се гледа това предаване, разбира се е отвратително, но е интересно, защото показва дълбочината на работата на американците по осъществяване операцията за въздействие върху другата страна. Америка е разработила много интересна система за оказване влияние върху големи маси, за да ги убеди да приемат американската гледна точка по този или онзи въпрос.

– От 1979 г. до 1991 г. бяхте началник на Управлението за нелегално разузнаване на КГБ на СССР, така че вероятно знаете по-добре от всеки друг какви са целите на дейността на „системата за въздействие върху големи маси хора„, освен чисто хуманитарното налагане на американския възглед за миналото и настоящето на тази или онази страна?

– Ами например, за да получи някакво дипломатическо предимство в отношенията с тази или онази държава. Ето защо политическата линия на САЩ за унищожаване на вътрешното спокойствие на тази или онази държава е дълбоко обмислена, а не локална и спонтанна, както понякога изглежда. За тази цел в много страни се създават групи от хора, които разпространяват идеи, диктувани им от Запада, за да се улесни овладяването на дадена територия. Още Сун Дзъ е казал, че по-добре е да се завладее една страна без да се завоюва. САЩ започнаха да ни изучават сериозно от 1917 г. Никога не са ни оставяли извън полезрението си, занимават се не само с аналитична или научна работа, но и провеждат много сериозна разузнавателна дейност.

Между другото, един интересен факт. След взрива на кулите–близнаци в Ню Йорк американците положиха много труд, за да проучат опита на съветското правителство в борбата му срещу басмачите. Тероризмът в Близкия изток, Югоизточна Азия и на наша територия въобще не е случайно явление. Ако се вгледаме внимателно в това кой е учил в специалните училища на САЩ и Великобритания, ще стане ясно, че именно там са били подготвяни муджахидини и уахабити за подривна дейност – да речем, в Уфа или в Северен Кавказ.

Това, което се случи в Татарстан край Зеленодолск – имам предвид размириците сред мюсюлманите, предизвикани от уахабитите, несъмнено бе подготвено от англичаните. За щастие самите татари бързо ги потушиха. Лицата, които организираха тези размирици, са били обучени в Англия; такива имаше много. Или да вземем трудностите, през които преминава Башкирия в момента (2011 г., бел.пр.). Те също се коренят от Запада. И няма защо да се чудим. Американците създадоха специална институция: „Обединен университет за подготовка на лидери срещу антитерористични организации„, под чиято егида се обучават кадри за организиране на размирици в различни региони на света, а не за реалната борба с тероризма.

– Наистина ли е съществувал „Списъкът на Крючков„, в който тогавашният ръководител на КГБ изброява агенти на западно влияние в националните структури на властта?

– Разбира се. И вероятно подобен списък има и сега. Що се отнася до „списъка на Крючков„…. Такъв списък наистина му бе даден. С него Крючков отиде при Горбачов. Горбачов го пратил на Яковлев (тогава секретар на ЦК на КПСС по идеологията)….

-… който също беше в този списък…

-… (Смее се) …След смяната на властта заместник-главният прокурор Лисейко ме тормозеше с въпроси за „списъка на Крючков„: „Получихте ли такива документи?„ Отговорих: „Не си спомням.„ Той отново: „Кой беше в този списък?„ „Не си спомням.„ „Защо не си спомняте?„ Казвам: „Виждате ли, има Постановление на Съвета на министрите на СССР и на Централния комитет от средата на 30-те години, което забранява правоохранителните органи да събират материали за ръководните кадри на държавата.„ Лисейко отваря папката си: „Да, има такова постановление!„ Продължавам: „Тези материали са предадени на Крючков, докладвани са нагоре, върнати са ни и са унищожени„. „И какво, все още ли не си спомняте нищо?„ „Не си спомням.„ Той продължава: „Чии бяха тези материали?„ „Не, не – отговорих: Вие искахте да ме направите двоен предател? Това няма да се получи. Не си спомням нищо…„

През 1992 г. в „Советская Россия„ или в „Правда„ бе публикувана статия на адвокат Князев, в която изрично се посочва, че Дроздов не е потвърдил данните от „списъка на Крючков„, не ги е потвърдил и Шебаршин (един от последните началници на Първо главно управление на КГБ на СССР, бел.пр.)… Е, не трябваше. Защо да го потвърждаваме?

През следващия месец и половина ще бъде публикувана книгата на един от бившите офицери от военното контраразузнаване и бивш служител на Специалния сектор на ЦК на КПСС Йосиф Борисович Линдер със заглавие „Легенди от Лубянка. Яков Серебрянский“. Книгата е за известния разузнавач с нерадостна биография. (Полк. Яков Исаакович Серебрянский (1892-1956) – един от ръководителите на външното разузнаване и диверсионната дейност на съветските служби, ръководител на групата за специални цели към НКВД; резидент в Палестина, Белгия, Париж, където организира отвличането на генерал Кутепов, председател на емигрантския Руски общовойскови съюз. Серебрянский впоследствие е репресиран; реабилитиран; през годините на Отечествената война участва в редица спец-операции; успява да вербува пленения германски адмирал Ерих Редер; през 1953 г. отново е репресиран, умира в Бутирския затвор, бел.пр.). Тази книга дава концентриран вид на всички сложни моменти от развитието на нашата страна от 1917 г. до края на Великата отечествена война, които никога не са били разкривани по такъв начин. …Непременно я прочетете.

– Противникът няма ли да намери нищо ново за себе си в тази книга?

– Противникът отдавна знае много, но най-вероятно ще сравни фактите, които знае, с тези в книгата. Между другото, спомням си, че когато през 90-те години Митрохин – пенсиониран служител на разузнавателно-счетоводните звена „напусна„, той предаде на американците заснети от него материали. И американците ми ги изпратиха – по това време вече бях пенсионер: „Моля, запознайте се с материалите на Митрохин. Бихте ли могли да потвърдите къде е истината и къде е измислицата.“ (Смее се).

Когато прочетете „Яков Серебрянский“ ще разберете как в старата разузнавателна служба процесът на формиране на звена и подбор на хора е бил поставен в най-трудни условия; тогава в самата разузнавателна служба е имало звена, за които никой не е знаел. След 1991 г., разбира се, всичко това се промени.

– Няколко години сте бил резидент на съветското разузнаване в Ню Йорк и познавате Америка и нейната политическа структура отвътре. Кажете, може ли политиката на САЩ спрямо Русия да се променя в зависимост от личните характеристики на определени лица в американската управляваща върхушка? Доколко независими според Вас са висшите държавници на САЩ при вземането на решения?

– Преди няколко години Конгресът на САЩ възложи на президента да работи с обществени организации като една от приоритетните му задачи; а малко преди да напусне поста си, ръководителят на Държавния департамент Кондолиза Райс одобри специална директива „За задачите на Държавния департамент при провеждането на специални операции за политическо влияние„, в която са описани функциите на всеки дипломатически служител: от посланика до най-нисшия аташе.

В контекста на отговора на вашия въпрос голям интерес представлява трудът „Външната политика на САЩ преди и след Буш„, подготвен от Rand Corporation (неофициален мозъчен тръст на американското правителство, бел.пр.). В него се прави оценка на цял комплекс от политически дейности на американското правителство; разработена е националната стратегия към страни, представляващи голям интерес за САЩ. Така че политиката на САЩ спрямо Русия и други страни, представляващи интерес за тях, е внимателно обмислен подход при подготовката на всякакви официални или неофициални събития. Друг е въпросът, че изводите, направени от някои американски анализатори в корпорацията „Ранд„, невинаги се приемат от американската администрация при разработване на конкретни мерки – и това е свещено право на всеки държавник; но е факт, че се изучават внимателно.

– Дакларирали ли са САЩ някога интереси към недрата на СССР или идеята за разработване на природните ни богатства започва да витае едва в постсъветския период?

– Съединените щати винаги са имали голям апетит към богатствата на страната ни. Малко хора знаят, че в края на Великата отечествена война, когато страните, участващи в антихитлеристката коалиция обсъждат бъдещето на света, са взети две решения, цитирам: „Да се създаде Организация на обединените нации със Съвет за сигурност – като прототип на световно правителство„; и – за това особено настояваха американските милиардери, „Да се създаде тристранна комисия, която да извърши постепенни опити за сливане на икономиките на САЩ и СССР.„ Такава комисия бе създадена. Тя съществуваше, действаше. Когато работех в Америка, ми се наложи да участвам в няколко срещи с Рокфелер и от неговите въпроси ми стана ясно какво искат американците от СССР.

За тях основната политическа цел на работата на тази комисия бе, разбира се, пълното завладяване на нашата икономика, което някои хора от ЦК на КПСС, които тогава ръководеха икономическата ни политика, знаеха или предполагаха; но участваха в тази игра, надявайки се на свой ред да надхитрят врага и чрез тази комисия да подобрят търговските контакти между СССР и Запада. В някои случаи те успяваха, в други не; но както виждаме, на Запада му отне около 50 години, за да осъществи напълно плановете си.

– Съдейки по това, което пишете в книгата си „Операция Президент. От Студената война до рестартирането„ всичко ужасно за Русия едва сега започва: „Светът навлезе във фазата на най-опасната конфронтация – цивилизационната. Цената на поражението в тази конфронтация е пълното изчезване от лицето на Земята на една от цивилизациите„…

-…В конкретния случай думата „цивилизация„ означава система или системи от ценности, които обединяват хора от различни националности, живеещи в различни държави и изповядващи различни религии. Мощни транснационални олигархични кланове вече са определили бъдещето на цялото човечество, а западните академични среди дори са му придали научно-теоретична форма за по-голяма убедителност. Практическият процес на глобализацията вече е в ход и с всяка изминала година светът неотклонно се приближава към триумфа на новия световен ред.

В същото време историята на Запада не дава никакви основания да се надяваме, че неговите управляващи кръгове ще предоставят на незападните страни и народи необходимите ресурси и материални блага, които западните държави целенасочено са им отнемали в продължение на векове. Цялата световна история убедително свидетелства, че те никога и при никакви обстоятелства няма да пристъпят към намаляване на потреблението си в името на оцеляването на незападните народи. При тези условия Русия е обречена да се превърне в агнец, който да бъде принесен в жертва „за благото на цялото човечество„, както предложи преди почти век полковник Хаус, личен съветник на американския президент Уилсън.

– В тази ситуация какво ще бъде значението на службите за сигурност, които са призвани да защитават суверенитета на страната?

– Холандският учен Ян Тинберген, носител на Нобелова награда, казва на прав текст: „Сигурността не може да бъде оставена на суверенните национални държави… Трябва да се стремим към децентрализиран планетарен суверенитет и мрежа от силни международни институции, които да го прилагат…„ Това е всичко. Глобалното структуриране и йерархизиране на света при премахване суверенитета на националните държави ще даде на олигархията свободен достъп до всички природни ресурси на планетата.

– При оценката на съветската политическа офанзива в периода на разведряване американската администрация стига до заключението, че активността на съветските разузнавателни операции е пет пъти по-голяма от тази на ЦРУ и съюзниците ѝ. Но ако имаме предвид, че САЩ бяха гробокопачът на СССР, тогава възниква основателният въпрос: защо загубихме?

– Хари Розицки – американски разузнавач и бивш резидент на САЩ в Индия, пише в книгата си, че ако САЩ имаха нелегална разузнавателна служба като Съветския съюз, наброяваща поне 100 души, Америка можеше да се чувства спокойна. Така че разузнавателната общност не е загубила. Загуби страната като цяло. И тя загуби, защото нямахме време. В края на краищата почти през целият период на първите петилетки – и то в условията на борба, успяхме да създадем нещо. А борбата беше както отвън, така и вътре с много сериозни спорове и разногласия в политическото ръководство на СССР. Разногласия имаше и през последните години от съществуването на СССР.

В частност, по въпроса за взаимодействието между разузнаването и политическата власт на СССР мога да кажа, че работата на нашите ръководители по използване на установените от нас връзки в името на политическите интереси на държавата беше в известна степен отслабена. Всеки от ръководителите смяташе своята гледна точка за вярна от последна инстанция, те имаха сериозни спорове помежду си. Например, в случая с Шевченко (през 70-те години на ХХ век заместник-представител на СССР в ООН, избягал на Западр бел.пр.) Юрий Владимирович Андропов ми каза откровено: „Прочетох всичко, което сте написал. Бяхте прав и никой няма да ви наказва.„ Факт е, че подозирайки Шевченко в държавна измяна, като резидент на нашето разузнаване в САЩ, започнах да сигнализирам за това в Москва. В резултат – получих забрана за наблюдение на Шевченко! Въпреки това си казах: „Не, това няма да стане!„ и продължих да изпращам компрометиращите материали в Центъра.

– Забраната да се наблюдава Шевченко вътрешноведомствен конфликт ли бе и нежелание да се хвърля сянка върху Министерството на външните работи; или в Москва той е бил пазен от агенти с влияние в силовите структури?

– Сега ми е трудно да кажа защо не ми бе позволено да се докосвам до Шевченко, но знам, че влиянието на самия Шевченко върху нашите лидери беше доста голямо. Той и семейството му бяха в много близки отношения с Громико. Освен това Шевченко имаше група добри познати на различни постове и на различни позиции, които можеха да играят заедно с него, влияейки на нашите лидери, които разглеждаха моите материали за Шевченко. Тъй като Шевченко работеше в Ню Йорк в продължение на дълъг период от време, моите предшественици, които бяха в контакт с него там, също се чувстваха малко обвързани, страхуваха се да не бъдат порицани, ако излезе нещо наяве и да не могат след това да бъдат пращани в чужбина. Това са естествени неща… Има такива истории в живота, за съжаление. (Въздиша). След това Трояновски (съветски дипломат, следващият след Шевченко представител на СССР в ООН) ме попита директно: „Защо един съветски човек не може да си избере нова родина?„ Отговорих му: „Родината е една, можеш да смениш местожителството си.„ И си създадох още един враг.

– Тогава може би една от вътрешните причини за разпадането на Съветския съюз е, че, както се изразихте, „работата на нашите ръководители да използват установените от нас връзки в името на политическия интерес на държавата до известна степен е отслабнала„, което, казано с прости думи, означава, че разузнавателната информация е била взета под внимание, но те не са бързали да я използват. Усещахте ли политически или дипломатически ефект от работата си?

– По принцип я усещах и дори присъствах, когато нашите ръководители се запознаваха с резултатите от работата на нелегалното разузнаване и вземаха решения въз основа на тях; но, от друга страна, в личното ми досие, както ми казаха, когато като резидент на съветското разузнаване в Китай през 60-те години на миналия век предупредих самия Никита Хрушчов за предстоящите сблъсъци в района на остров Дамански, а той постави резолюция върху моята информация: „Не вярвам.„ Специално изпратихме хора в района на съсредоточаване на китайските части срещу Дамански, където по това време живееха бивши белогвардейци; тези хора се срещнаха с нашия „древен източник„, който ни разказа, че китайците са го прогонили от собствения му пчелин, на негово място са построили гигантски пясъчник, в който са пресъздали цялата територия от другата страна на границата, принадлежаща на СССР, и провеждат там военни учения.

След тази информация проучихме състоянието на китайските железници – какви и накъде се извършват превози, разговаряхме с чужденци и едно обстоятелство ни помогна да направим крайното заключение, което за съжаление се оказа правилно. Имах среща с представители на концерна „Круп„, на който доставяхме водка и който беше ухажван от китайците по редица въпроси; и един от тези представители ми каза направо: „Ти сляп ли си? Не виждате ли какво правят китайците? Но аз виждам, защото аз съм Круп, аз съм стомана, а стоманата е война!„ Това беше целият разговор, който обаче преля чашата на нашите предположения. Обобщихме информацията и стигнахме до заключението, че трябва да очакваме въоръжена провокация в района на Дамански. Но Хрушчов не ни повярва.

Когато дойдох в отпуск и се срещнах с генерал-лейтенант Мортин, заместник на покойния Александър Михайлович Сахаровски (тогава началник на ПГУ на КГБ на СССР, бел.пр.), Мортин ми каза: „Слушай, ще ми докараш инфаркт с твоите телеграми!„ (Смее се.) Може да го разберете, ситуацията беше трудна. В Китай се извършваше културна революция. Тя придобиваше все по-антисъветски и антируски характер. Между другото, активно участваха бивши троцкисти, които бяха изхвърлени от Съединените щати в разгара на маккартизма в края на 40-те години на ХХ век и по някаква причина се бяха прехвърлили в Китай; това се случи. Познавах някои от тях. Познавах добре Анна Луиза Стронг, Ванщайн. Всички те говореха добре руски.

– Слушам и не разбирам защо е трябвало самият Мао Дзъдун да ви поздрави за рождения ви ден?

– Не е възможно Мао Дзедун да ме поздравява. Това беше шега на моите колеги. Когато празнувах един от рождените си дни в Китай, момчетата, които бяха част от нашата резидентура, изготвиха „репортаж„ на бюлетина на „Синхуа„ (китайската информационна агенция) за това събитие. (Смее се). Много години след тази случка, когато дойдох на работа в Ню Йорк, където празнувах 50-ия си рожден ден, намерих няколко от бившите си служители, които добре помнеха китайския ни период. Те донесоха и поставиха пред мен ролка с телетипна лента, на която беше съобщено, че Юрий Дроздов е бил поздравен за юбилея си от Мао Дзедун. Казах: „Пак ли са сътворили провокация?„… Трябва да се разбере, че „американците„ и „китайците„ бяха две вътрешно съперничещи си приятелски структури в разузнаването и тази шега ме накара да разбера, че голямата легална резидентура в САЩ ме прие като един от своите.

– Да се върнем към Китай… Доколкото разбирам, през 60-те години на миналия век все още не е било възможно да се установи началото на китайското икономическо чудо? Разузнаването не е имало от какво да направи такива далечни заключения?

– Когато през 1968 г. приключвах работата си като резидент на съветското разузнаване в Китай, получих телеграма от центъра: „Въпреки че работата ви в Китай е приключила, Юрий Владимирович ви моли да останете един месец и да изложите мислите си за ситуацията в Китай и перспективите на съветско-китайските отношения.„ През този месец написах 103 страници, в които между другото се казваше, че сегашната ситуация в Китай е променлива, китайците решават въпроса за създаването на нова обществена формация; но в това няма нищо учудващо, трябва да се отнасяме към това с толерантност и да изхождаме от факта, че в интерес на страната си китайците ще използват напредничавите елементи както на социалистическата, така и на капиталистическата система.

След завръщането ми от Китай беше минало повече от година, когато един ден Андропов ми се обади: „Връщам ти доклада за Китай„ и добави: „Има бележки по него. Знаете ли чии са?„ Аз свих рамене: „Не, не знам.„ „Тази бележка е от такъв и такъв, тази – от такъв и такъв, а тази – от такъв и такъв… Андропов назова имената на високопоставени политически фигури. Всъщност, написано е смело!„

– Вярно ли е, че в кабинета на един от американските контраразузнавачи е висял портретът на Андропов?

– Да, вярно е. Беше шефът на местния офис на ФБР в Ню Джърси, в средата на 70-те години на миналия век. Не съм виждал този портрет лично, видя го наш служител, който поддържаше връзка с ФБР за размяната на наши другари, които тогава се намираха в Централния затвор на Ню Йорк: Енгер и Черняев. Между другото, всъщност ги издаде Шевченко. По принцип не би трябвало да ги хванат; но по време на една от операциите Черняев и Енгер бяха задържани, защото не взехме предвид, че американците ще пуснат във въздуха малък спортен самолет, от който ще наблюдават нашите шпиони. И така. Когато нашият служител е бил в кабинета на началника на бюрото на ФБР, вдигнал поглед, видял портрета на Андропов на стената и страшно се изненадал. Получил отговор: „Защо се учудвате? Нима не мога да окача портрета на ръководителя на най-добрата разузнавателна агенция в света?„

– Имаше ли СССР повече шансове за оцеляване с Андропов, отколкото с който и да е друг съветски лидер? Какви са впечатленията ви от Андропов?

– Спомням си, че Семичастни (началник на КГБ на СССР в началото на 60-те години, бел.пр.) ме изпрати за първи път да докладвам на Андропов, в качеството му на началник отдел за социалистическите страни в ЦК. Не очаквах, че в ЦК ще срещна съвсем различен човек от останалите партийни ръководители, човек интересен, с когото можеш да разговаряш. С Андропов седяхме повече от 4 часа, той питаше за Китай, а в същото време в кабинета му влизаха и излизаха хора, някои от тях Андропов настояваше да останат: „Седни, слушай, трябва ти.„ Андропов, например, четеше всичко: и приятно, и неприятно, а имаше някои ръководители, които четяха само приятна информация.

Андропов никога не отмъщаваше. Ако виждаше, че някой не се справя добре, просто го преместваше на друга работа. Ако обаче чекист, който е допуснал грешка, е преместен в друго звено, след като получаваше допълнително обяснение защо човекът е допуснал грешка, можеше да промени решението си. Спомням си, че веднъж по време на наш доклад до него, Юрий Владимирович каза, че разполага с друга информация, различна от нашата. Аз възразих: „Това не е вярно.„ Андропов каза: „Колко дни са необходими, за да се провери кой е прав: аз или ти?„ „40-50 дни. При трудни условия.„ …По-късно Крючков ме упрекна защо съм реагирал така грубо, но аз казах, че Андропов отдавна ме е помолил да казвам само истината. След известно време ме срещна самият Крючков: „Как мина?„ „За съжаление, се оказах прав.„ (Смее се).

Сега ФСБ подготвя за издаване книгата „Екипът на Андропов“, в която написах впечатленията си от работата си с Юрий Владимирович. Озаглавих я „Ю.В.Андропов (на отчет в нелегалното разузнаване)“. (Усмихва се). Той беше член на нашата партийна организация. Идваше. Но не всеки път, все пак бе много зает човек.

– Какъв беше максималният срок, през който разузнавачите можеха да останат нелегални? Между другото, кога беше по-лесно да подготвиш нелегал: по твое време или сега?

– В онези години бъдещият нелегал често не притежаваше качествата, които повечето обикновени хора имат днес; нашите служители, например, първоначално нямаха проницателността на хората, управляващи бизнес. Ето защо често бе необходимо да се разгледат какви лични качества са присъщи на конкретния човек и да му се даде второ – от средно до висше образование. Ние не сме имали нелегали само с един чужд език; трябваше да знаят поне 2-3 езика. Тоест, трябваше да извършим огромна работа.

Най-краткият срок за обучение на нелегал за определена цел е 7 години; след което работи 3 години в чужбина, окичва гърдите си с 2 ордена и значка „Почетен чекист„. Естествено, периодът на подготовка на нелегал зависи от целта, която ще му бъде поставена. А целта може да е различна: от добро място, където да живее и работи спокойно, до сейфа на някой чужд изпълнителен директор. В този смисъл най-дългият период от започване на работа в нелегални условия до изпълнение на възложената задача може да е 17 години. Има такъв човек, между другото, върна се като Герой на Съветския съюз.

Що се отнася до продължителността на непрекъснато пребиваване в чужбина като нелегален разузнавач, то Вартанян например е прекарал 43 години в тази роля. Всъщност целият му живот! Двойка наши нелегали роди две деца в чужбина и когато в резултат на предателството на Гордиевски цялото семейство трябваше да се върне в родината, децата започнаха да молят родителите си: Мамо, да се върнем у дома Тук няма кока-кола и банани. (Смее се).

– Какви мотиви ръководят хората, които решават да отидат в разузнаването, да се „устроят в живота“ на друг човек? Романтика?

– Със сигурност. Нека ви дам пример. Един ден в Ростов 16-годишно момиче идва в КГБ и казва, че иска да работи в разузнаването. Началникът на управлението я пита: „Завършила ли си училище, знаеш ли чужди езици?„ „Не“ „Тогава първо завърши институт, научи езици и тогава ела.“ Тя отново пита: „Какъв език да науча?“ Шефът отговаря: „Какъвто искаш!„ Години по-късно отново идва при същия началник: „Помните ли ме? Завърших институт, говоря чужд език…„ и повтаря молбата си. Упорито момиче!... (Усмихва се). Взехме я. Подготвихме я. Оженихме я за наш добър служител…

-… имаше ли право да откаже?...

-… Имаше, разбира се. Първо се запознаха, опознаха се… И като двойка заминаха. Взаимно си помагаха. И сега живеят като съпруг и съпруга. Въпреки че имаше, разбира се, случаи, когато се караха и се връщаха от летището в различни коли. За съветските нелегали започва съвсем различен живот: децата, например, можеха да учат в католически манастири, а когато някои от нелегалите се връщаха у дома, те трябваше отново да се адаптират към новата среда, въпреки че беше тяхната родина.

– Засегнахме чувствителна тема… По указание на разузнаването може ли нелегал да се ожени в чужбина?

– Може. Имах такива приятели. Малко преди обединението на двете Германии моите германски колеги ме попитаха: „Познаваш ли такава и такава жена?„ Казвам: „Да„. „Може ли да я използваме?„ Отговарям: „Ако тя е съгласна.„ Разговарят с нея, тя пита: „С кой служител трябва да замина?„ „С този?„ Спомня си човекът, с когото дълго е работила. „С него, дори до края на света! Но с други – не.„ (Смее се). Между другото, човекът, с който си спомни, че бе работила се оказа от Ленинград. Той вече не е между живите.

– Вие също, Юрий Иванович, ако не сте се женили по поръчка, в началото на 60-те години трябвало да намерите нов „роднина“ в лицето на легендарния разузнавач Рудолф Абел, за да му помогне да се измъкне от американския затвор… Решихте да станете негов „братовчед“ под името Юрген Драйвс?

– Да, по указание на Центъра. Днес смятам, че постъпих някак несериозно. Когато ми казаха, че трябва да участвам в операцията по връщането на Абел, имах само документи на легален служител, тоест трябваше да бъда предокументиран по някакъв начин. И тогава един ден, връщайки се от едно назначение в Западен Берлин, прочетох на желязната ограда на една порутена къща: „Доктор Драйвс Юрген.“ Помислих си: има фамилия и адрес. И най-важното, този адрес е в Западен Берлин. И когато се стигна до разговора какви документи трябва да направя, за да стана „роднина„ на Абел, за да участвам в тази комбинация и в кореспонденцията с Джеймс Донован (по това време адвокат на Абел в Ню Йорк), дадох това име и фамилия и адрес в ГДР. Това направихме.

В Германия тогава имаше правило: за да може местният полицай да види кой къде живее, трябваше да напишете името си на табела и да я окачи на оградата до къщата или до вратата на къщата. Американците са възложили на свой „източник“ да проверят „моя“ адрес; той изпълнил задачата, намерил сградата, въпреки че много се страхувал, че трябва да мине през територията на ГДР, за да отиде в Западен Берлин. По-късно прочетох доклада му за американците.

По време на операцията трябваше да разговарям с адвоката Донован, да се срещаме, да го изпращам – дори да изпия бутилка вино с него, а по-късно в мемоарите си той написа: „Драйвс имаше големи космати ръце“. (Смее се) Дълго време си мислех: „Имам ли космати ръце?“ (Показва ръце).[r1]

– „Под прикритие“обиден термин ли е?

– Съвършенно не. Това е лице, което има постоянно място на работа в някаква гражданска институция – частна или обществена. В САЩ например бях под прикритие като наш заместник–постоянен представител в ООН.

– Известни са думите на 10-ия съветник по националната сигурност на президента на САЩ Бжежински: „Ние умишлено тласкахме Съветският съюз да изпрати войски в Афганистан.„ Беше ли възможно да избегнем насилствения сценарий на събитията, да не бъдем провокирани? А знаело ли е разузнаването за тези думи?

– Знаехме. Но беше невъзможно да се избегне въвеждането на наши войски в Афганистан, защото самите американци активно се намесваха там, преместиха своите технически наблюдателни пунктове до южните ни граници и дори сключиха споразумение с Китай за Афганистан. Така че беше обективна необходимост. Между другото, не за първи път влизахме в Афганистан с такава мисия, а за трети или четвърти. Освен това нямахме абсолютно никакво намерение да оставаме там…

-… Действително ли има документ за план за изтегляне на съветските войски от Афганистан през 1980 г.?

– Да. Унищожих този документ. Няколко години след като бяха въведени войските, отидох при Крючков и казах: „От 1980 г. имам такъв материал, който не е реализиран. Какво да правим?„ Той каза: „Унищожи го„. И аз го унищожих. Доста интересен документ, който подготвихме заедно с Ахромеев (по това време първи заместник-началник на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР).

Между другото, днес афганците, включително Рабани (през 1979-1989 г. е един от командирите на муджахидините, през 1992-2001 г. – президент на Афганистан, бел.пр.) каза: „Какви глупаци бяхме тогава да се бием с руснаците! По-добре да бяхме приятели с тях.„ НАТО отдавна иска да напусне Афганистан, но много се съмнявам, че афганците ще ги пуснат толкова лесно, защото НАТО, за разлика от нас, не прави нищо друго освен да стреля и бомбардира. А ние стреляхме, получавахме куршуми в отговор, но в същото време продължавахме да строим; изградихме много съоръжения в Афганистан.

По време на престоя на нашите войски в Афганистан имаше случаи, когато например близо до Кандахар, където ситуацията по това време беше много тежка, водачът на местните муджахидини идва при шефа на нашите специални части през нощта с бутилка коняк и казва: „Не приемам новото правителство, но не искам да се карам с вас. Да не се стреляме един друг?„ Днес американците, датчаните и британците са свикнали да гледат на тези неща малко по-различно: „Подчинявайте се – това е всичко!„

Трябва да кажем и още нещо… Западът използва територията на Афганистан и териториите на нашите средноазиатски републики, за да проникне в Русия; в Афганистан обучават хора, които да създават огнища на напрежение в Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан… В случая американците изпълняват план, който е изложен в доклада „Задачи на ВВС на САЩ в Северен Кавказ и Централна Азия“ – да раздели бившите републики на СССР на парчета, за да се вземе веднага това, което отпадне.

– Бин Ладен американско творение ли е?

– В кабинета, в който разговаряме сега, седеше бившият американски водещ офицер на Осама Бин Ладен. Говорихме доста време. По време на тази афганистанска война американците взеха пряко участие в дейността на муджахидините. Когато нова кохорта млади генерали влезе в Пентагона преди около 5 години, те дойдоха в Москва, с тях се срещна Леонид Григориевич Ивашов, който ме покани на тази среща. Там американците ме питат: „Какъв е Басаев?„ Известно е, че Басаев е бил един от лидерите на част от специалните части, придадени към военните. Отговарям на американците: „Басаев е нашата грешка, а вашата грешка е Бин Ладен. В резултат на грешка в организиране отношенията между Бин Ладен и шефа на местните специални сили, вие и Бин Ладен се разделихте. Същото се случи и с нас.„

– Какво, според Вас, липсва на нашите компетентни органи в борбата с тероризма? Може ли да дадете пример за съвременен ефективен начин за справяне с този бич на 21 век?

– Арнолд Шварценегер – много умен човек в смисъл, че перфектно организира антитерористичната работа в своя щат когато бе губернатор на Калифорния. Шварценегер много добре познаваше щата си, неговото население, разбираше как да уведомява населението за заплахи от терористични атаки и да организира събирането на необходимата информация – за това той дори създаде свой собствен център за разузнавателни операции. И най-важното: той направи това, което нашите хора не искат да правят – сериозна, обмислена разузнавателна работа, за да държат региона в свои ръце. В крайна сметка работата под прикритие е в основата на всички антитерористични действия и нашите хора просто се страхуват от тази работа. Не е нужно да говорите много за тази работа, трябва да я правите сериозно.

– Тази година се навършват 30 години на легендарния разузнавателно-диверсионен отряд „Вимпел“, чието създаване беше по Ваша инициатива. Защо страната се нуждаеше от такова специално звено в онова сравнително проспериращо време?

– Отдавна бях започнах да мисля за необходимостта от създаване на такова специално звено. Историята на борбата срещу нелегалната организация ОУН в Украйна, пускането на американски агенти от въздуха в Украйна и балтийските държави показа, че решението за разпускане по политически причини през 1950-те и 1960-те години на частите, които извършваха специални дейности на вражеска територия и са били в състояние на оперативен трансфер в цялата страна, изисква преразглеждане. Убедих се в това, когато видях как изглеждат „нашите“ въоръжени сили в Афганистан и в каква физическа форма бяха някои от бившите ми служители там.

Воден от тези съображения, през 1980 г. докладвах идеята си на Андропов. „Защо е необходимо това?„, изненада се той. Отговарям: „Например, ако възникне остра ситуация, хвърляте ни на място, решаваме конкретните проблеми, а вечерта пристигат основните сили…“ „Колко души ви трябват?„ „Хиляда, хиляда и петстотин.“

Година след като подготвихме всички документи, този въпрос беше разгледан в ЦК и Министерския съвет. И едва на 19 август 1981 г. е взето съответното решение. Момчетата, които разработиха този проект, които писаха заданията, са все още живи… Спомням си, че ги „рязах“, коригирах ги, изразявах мислите си… Оказа се интересен документ. През годината, в която се разглеждаше, направих малка пътека до Кремъл. (Смее се). Докладвах и на адвокати и на този, и на онзи… Какво стана! Те дори припомниха подобни събития, случили се в предвоенния период.

– На какъв принцип бяха избирани хората за първия „Вымпел„?

– Тези, които участваха в афганските събития, бяха гръбнака, върху който след това беше изградено цялото. Вземахме само доброволци от целия Съюз, само офицери от КГБ и войската. Имаше по-малко офицери от КГБ, първо, защото беше трудно да се вербува голям брой от тях; и, второ, веднага щом обучавахме такъв офицер в нашите курсове, той седне на бюрото и, ето, след 3-4 години е напълнял, което означава, че вече не става. Маршал Ахромеев, когато ги погледна в Афганистан, ми каза: „Слушай, защо са толкова дебели?“ (Смее се).

Пълният набор отне година и половина до две, но след като създадохме малък отряд от 100 души и го обучихме, веднага го пратихме на бойна мисия. Те ходеха на мисии под различни имена: „Каскада“, „Вимпел“, според мен една група дори се казваше „Вега“. Някои сътрудници на „Вимпел“ – естествено незаконно, преминаха „стаж“ в специалните части на НАТО; 90% от тях знаеха чужди езици; много от тях имаха по 2-3 висши образования, някои дори завършиха Сорбоната. Но в същото време, подчертавам, обучението, да речем, в ръкопашен бой за всички без изключение се провеждаше не на мек килим, а на асфалта.

Материалната подкрепа за „Вимпел“ се различаваше двукратно повече от тази на обикновените служители в органите, тъй като хората се посвещаваха почти изцяло на работата си. Вниманието на правителството към тях беше огромно…

-… до степен, че всяка операция можеше да бъде разрешена само лично от председателя на КГБ на СССР…

-… само от него. Защото веднага се задействаха огромни сили…

-… и извън СССР. Какво правехте и къде точно?

– На първо място в Афганистан, Ангола, Мозамбик, Никарагуа, Куба… Те правеха всичко, което се прави на война. Нещо повече. Те „крадяха“ например хора – куриери на тайни послания, на вражеска територия. Или в една от близкоизточните страни, където граждани на СССР бяха отвлечени за заложници. Преговорите с терористите не даваха резултат. И внезапно, при неизяснени обстоятелства, главатарите на бандитите загиват един след друг. Останалите получават ултиматум: ако не освободят заложниците, сами ще трябва да изберат кой да бъде следващият… И освободиха всички.

 

– За подготовката на „Вимпел“ се носят легенди…

 

– Вимпеловците бяха напълно подготвени. Те биха могли например да използват делтапланери по време на малките си операции. Можеха, ако беше необходимо за бизнес, да изпият две бутилки водка и да останат трезви – има специално лекарство, което превръща алкохола в чиста вода. Те използваха специални патрони, които направиха възможно превръщането на обикновени предмети в мощни оръжия: химикалки, чадъри, бастуни. Те знаеха как да правят експлозиви от битовата химия. Знаеха кои паяци могат да се ядат и кои не и с кои билки трябва да се вари плъх, за да стане годен за консумация. На територията на редица държави сме създали тайници със специално оборудване, съхранявано там за разузнавателни и диверсионни дейности по време на „специалния период“. Съществуват ли сега? Ще кажа следното: нека този въпрос причинява главоболие на някой друг.

 

Вимпеловците умееха много добре да се маскират. Спомням си веднъж, армейският генерал Захаров, който ни инспектираше, беше доведен на мястото, където нашите момчета провеждаха учение. Не ги намери. Тогава, за да му покажем, че маскираните вимпеловци го виждат, помолихме Захаров да направи няколко движения и включихме радиото по-силно. Питаме: „Какво прави сега генералът?„ Отговарят: „Оправя си фуражката.“ (Смее се). А в района на Черноголовка близо до Москва вимпеловците се придвижваха. Търсеха ги, но те буквално се бяха слели с природата. Когато момчетата се умориха от това „криене“, попитаха с предварително уговорен сигнал: „Може ли да ги заловим?“ Казаха им: „Може„. И веднага повалиха преследвачите.

 

– „Вимпел“ работил ли е на територията на СССР?

 

– Имахме учения, и то какви!.. В средата на 80-те години по искане на ръководството проверихме бойната готовност на специалните служби и правоохранителните органи на страната. Хвърлихме 182 „диверсанти“ с оборудване на територията на СССР – от Одеса до Ленинград: акостираха от подводница в района на Севастопол, преминаха през целия Крим, стигнаха почти до Киев, а за тях не бе получен нито един сигнал, въпреки че всички местни власти бяха настроени срещу момчетата: московският отдел на КГБ, украинският, беларуският, поискаха да се засили наблюдението над стратегически важни обекти, тъй като според тях се очакват диверсанти. Никой не бе заловен.

 

В резултат, спокойно пристигнаха до онези обекти, които бяхме планирали за „саботаж“: АЕЦ „Воронеж„ и „Белоярск„, тихомълком проучиха структурата им, стигнаха до реакторите и условно ги минираха; а срещу атомната електроцентрала в Ереван извършиха десант от въздуха. Също, беше „миниран„ на цели 16 места голям участък от петролопровода „Дружба„ до самата граница, а на една от кабинките закачиха и табела „мини„. Дори проникнаха в регионалното управление на КГБ в Дубна.

 

– Съдбата на „Вимпел„ е трагична: стана заложник на политическите боричкания в ръководството на новата демократична Русия…

 

– Да, Елцин не прости на „Вимпел„, че отказа да щурмува Белия дом през 1993 г. През 1991 г., в подобна ситуация, „Вимпел„ също не щурмува сградата на Върховния съвет, където тогава се криеше същият този Елцин. На 23 декември 1993 г. Елцин подписва указ за прехвърляне на „Вимпел“ към Министерството на вътрешните работи. 112 души веднага подадоха оставки. 150 души отидоха в контраразузнаването, разузнаването и Министерството на извънредните ситуации. Някои бивши служители създадоха частни охранителни компании или собствен бизнес. Доколкото зная, никой от тях не се е опетнил с услуги на криминални власти, които им предлагали консултантска работа срещу колосални възнаграждения. В МВР останаха едва 50 души. Доколкото си спомням, това са момчетата, които дойдоха във „Вимпел„ в късния му етап, в края на 80-те години, когато започна да се развива кооперативното движение в страната. Ето защо, що се отнася до истинските „вимпелци“, създали тази единица, аз съм сигурен, че ако ситуацията в страната не се беше променила, те все още щяха да продължават да подобряват бойните си качества.

 

– Имали сте труден живот: щурмувахте Берлин през 1945 г., скитахте по света под фалшиви имена в името на сигурността на родината, видяхте разпадането на страната–победител, свидетел сте на времето, когато имената на служителите по сигурността бяха безразборно остракизирани в родината ви… Може би е възможно да се пенсионирате, но зная, че все още сте на служба, Юрий Иванович. Какво правите днес, ако, разбира се, не е държавна тайна?

 

– Светът! За мен полето на моята професионална дейност винаги е бил целият свят. В допълнение към страните, за които ви разказах, в моята памет са Огнена земя, Чили, Нова Зеландия и много, много други; хората, свързани с тези страни, се помнят. Но ето нещо парадоксално, което искам да ви кажа… От гледна точка на разбиране редицата тънкости в политическите игри на световната политика, преди, колкото и да е странно, бях по-неосведомен от сега, защото се занимавах само с анализи на тесни проблеми, които пряко ме засягаха като ръководител на това направление. Затова бих си позволил да кажа, че работата в аналитичния център, който създадох веднага след оставката ми през 1991 г., съобразявайки 16-та глава от американското ръководство за разузнаване – „Използване на открити източници на информация“, та от гледна точка за разбиране ситуацията в света, тази работа ми даде не по-малко от ръководството на съветското нелегално разузнаване.

https://www.fontanka.ru/2011/03/05/042/

https://pogled.info/svetoven/gen-drozdov-rusiya-ostava-nepobeden-protivnik-za-sasht.167207

Превод: д-р Радко Ханджиев

Статията е прочетена 1434 пъти
Назад към брой 212Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024