Ако го нямаше Трети март, нямаше да има какво да се съединява на Шести септември.
6 септември е второто освобождение на България, изцяло подготвяно, реализирано и защитено от български сили. Това е почти двойно уголемяване на една държава, която все още има зависим статут.
Съединението до голяма степен подготвя Деня на независимостта, която е осъществена по мирен път, но не би било възможно да се осъществи по този начин, ако не беше предварително делото на съединението. А то удиви света с три неща – с чувството за общност, за умереност и готовност за защита на това дело, включително и на бойното поле.
* * *
Погледнато формално, Съединението беше едно антиевропейско дело, доколкото нарушава един европейски договор, под който стоят подписите на всички Велики сили. Но тогава, когато става ясно, че е така, цивилизовано, осъществено по най-благороден начин, всички страни и съседи приемат това за свършен факт. И за завръщане на статуквото изобщо не става дума. Става чудото, че един народ, който дотогава е смятан за пасивен, дори за покорен, е готов на полето на честта, във вътрешен аспект да осъществи това присъединяване.
Ясно е, че тогава е имало единно мнение – че Съединението трябва да бъде осъществено. Но е имало различни варианти и мнения как да стане това. Някои са смятали, че също трябва да бъде възпроизведено в Македония. Дори при обявяване на Независимостта в Пловдив македонските дейци на нашето Национално-освободително движение идват с черни знамена. И тогава министър-председателят Петко Каравелов казва: „Тази година в Пловдив, догодина в Скопие“. Приемало се е, че това е поредният етап от осъществяването на идеята за целокупна България.
На децата си трябва да разкажем, че когато една страна е просперираща, която набира скорост и престиж на Балканския полуостров, тогава е много лесно. В крайна сметка, по време на Съединението пука само една пушка в центъра на Пловдив. Когато една страна е гледана като държава на бъдещето, тогава дори онези етноси, като турци, гърци и арменци, не възразяват на това, че Източна Румелия става част от България. Виждат, че в нея се живее по-добре, по-толерантно и по-стопански обусловено. Никаква друга пропаганда не би могла да запази този акт, ако не беше идеята, че Източна Румелия, като изкуствено създадена страна, с особен статут на управлението, прояви желание да бъде присъединена към майката-отечество България.
До голяма степен изумихме Великите сили с действията си. В едно писмо до Григор Начович пише: „Сега ви гледат по друг начин“. Тогава се е приемало, че България повече или по-малко е един изкуствен продукт на руската политика. Изведнъж се оказва, че по многостранен начин България може да осъществи едно дръзко дело, с което се примиряват всички, независимо дали го поздравяват или не.
Има общонационален порив, при който всички виждат, че това е едно естествено движение, дръзка ревизия на Берлинския договор. Това е поразяващото. Никой дотогава не гледа сериозно на българите. Все още имаме руски военни министри, руски инструктури на българската армия и пр. Но никой вече не говори за връщането на предишното статукво. Самият факт, че в Източна Румелия нямаше турски гарнизони, свидетелства, че рано или късно е било предопределено да стане това. Другите балкански държави не осъществяват такъв мащабен акт, защото те не са обединени още в естествените етнически параметри и измерения. Тук българите го осъществяват сами при едно разбиране, че повече не може да бъдат изкуствено разделени две български държави.
Противно на всички мнения, Русия не е против. Тя е против самия княз Александър, който се приема, че е чужд и враждебен на руските интереси. Англия подкрепя Съединението условно, защото вижда, че то е независимо начинание. Все пак, когато започва Сръбско-българската война, напредването на нашата армия е спряно не от Русия, а от австро-унгарския представител граф Кевенхюлер, който преди това е военно аташе в София. Иначе българите преди това биха се устремили към Ниш. Австро-Унгария по принцип е враждебна към обединението на славяните. Никой не смее – особено след войната, да говори за връщане на статуквото. България проявява чувство за баланс и всички приветстват това дело. Не всички са смятали, че така трябва да бъде, но никой не казва, че този акт не е трябвало да се осъществи.
Целта на Съединението е една – независима, просперираща и добруваща България. Помежду си са се упреквали, в Народното събрание има дебати на тази тема, но става дума за методика, а не за постижения. Има една американска историчка от хърватски произход – Барбара Йелавич, която казва, че крал Милан спасява Съединението, защото като напада България, нашата армия извършва чутовни геройства. Между другото, това е единствената война, в която България воюва без съюзници. Никой вече не поставя въпроса за миналото. Например Чардафон Велики е имал една представа за Съединението, Захари Стоянов – друга, но виждат, че се случва нещо велико и застават зад тази кауза.
Съединението не трябва да се приема в буквалния смисъл, че всички трябва да мислят еднакво. Напротив, в различието се ражда благородната идея и нейната реализация. Едните губят престиж, други-печелят, но връщане назад няма. Тук можем да направим аналогия със следното – когато избухва Априлското въстание, имаме мнозина дейци, които са смятали, че няма да е успешно. Но когато то става факт, те се нареждат сред участниците. Това е заветът, поуката от този акт, който честваме на 6 септември.
Ако сме си взели поука от историята, то това трябва да се отнася за цялото човечество. Нямаше да има тирания, разрухи и др. Поуките в историята са условно възприемани. Говорим за различни прочити. Но в този ден цяла България ликува. Някои са казвали, че е трябвало да вземем от този акт повече, други – че тогава не е бил моментът. Но това не означава единодушие, което често води до заблуди. Когато през април 1886 година пристигат румелийските депутати, които заседават в София, вече става ясно, че започналото на 6 септември дело завършва с триумфа на Общото заседание на двете камари от Източна Румелия и Княжество България. Това фактически е окончателният триумф на Съединението.
източник „Монитор“