Проф. д-р Никола Аврейски по повод поредните предсрочни парламентарни избори
Предизборната кампания на петите по ред за последните две години парламентарни избори стартира в обстановката на всеобщо униние. Националният дух е прекършен, поляризиран, разцентрован и дезориентиран. Националната душевност не може да се освободи от гибелния национален нихилизъм. Отчуждението между народ и властници е получило застрашителни мащаби. Потънала в партизанщина, самонареклата се ,,политическа класа” изпитва панически страх от собствения си народ, остави Отечеството без национална доктрина и активно обслужва чужди интереси в името на собственото си благоденствие. От своя страна, народът, дълбоко разочарован от българските управляващи, които го манипулират и не могат да му предложат примамлива визия за бъдещето, е изпаднал в дълбока покруса и е с парализирана воля за действие. Обезверено и лишено от основания за национална гордост и национално достойнство, младото поколение е отправило поглед навън.
Продължава наблюдаващото се напоследък преструктуриране на българското политическо пространство. На пръв поглед, предвид турбулентните процеси, протичащи в света през последната година, в това няма нищо обезпокоително. Обезпокоителното всъщност е това, че преструктурирането е резултат не толкова на естествена вътрешна еволюция на политическите процеси у нас, колкото от западно политическо инженерство, дирижирано от посолството в София на страната-ядро на т.нар. ,,колективен Запад” – САЩ.
Подпроблемът е, че в посланията на САЩ към своите ,,европейски съюзници” (чети: васали) настъпи разнобой. Замяната на президента републиканец Тръмп с демократа Байдън върна политиката на Белия дом в прокрустовото ложе на дълбоко компроментирания вече глобализъм в неговото американско разбиране. Отново са впрегнати контролираните от САЩ междуправителствени и неправителствени организации. Вдъхнат е нов живот в световната мрежа на американското задкулисие, като представители на неговата номенклатура се назначават на ключови длъжности в международните институции и в националните власти на сателитните страни.
,,Свободните” медии на ,,свободния” свят отново са превърнати в основен инструмент за налагане на американския глобализъм. Податливите учени са използавани за превръщане на глобализма в модерна митология и светска религия. Гръмогласно продължава да се твърди, че глобализацията освобождава от традиционния ,,териториален фетиш” и превръща националните държави във ,,виртуални държави” като нематериални центрове и дори в ,,търговски дружества”.
Внушава се, че регулатори на глобализацията са ,,символни анализатори” – технократи, откъснати от своите държави и притежаващи опит в управлението на глобалните ресурси, глобалните пазари и глобалните мрежи. Възродени са терминът от колониалния период ,,цивилизовани страни” и евфимистичното понятие ,,международна общност”, в което са напъхани само всички удобни на САЩ международни организации и държави, като са изключени ,,непослушните”, включително могъщи държави със статут на Велики сили и страни с мощни национални икономики.
Конгресът на САЩ започна отново да законодателства като световен парламент, а Белият дом – да налага принципи на поведение на други нации чрез множество санкции. Все по-арогантно се прибягва до ,,петата свобода” – свобода на САЩ да се настаняват навсякъде по света, дори въпреки волята на засегнатата държава и зад гърба на ООН.
Но Републиканската партия на САЩ запазва своето влияние над поне половината от американското общество и постигна известен реванш в частичните избори, като овладя Камарата на представителите, а последните социологически проучвания й дават преднина за предстоящите през 2024 г. президентски избори. Републиканците вече предприеха инициативи в американския Конгрес, ограничаващи действията на администрацията на Байдън. Така, паралелно с официалните искания на администрацията на демократа Байдън, от САЩ се отправят послания на републиканците в духа на познатия и изстрадан вече ,,тръмпизъм”, които са много различни, често диаметрално противоположни: отхвърляне на глобализма с неговото ,,ново нормално” във всичките му извратености, укрепване на националната държава, насърчаване на патриотизма, утвърждаване на традиционните ценности, защита на националните идентичности и дори прекратяване на войната в Украйна, която дядо Байдън е готов да води ,,до тогава, до когато е необходимо” (на поставилите го в Овалния кабинет глобалисти, разбира се!).
Целият този драматичен разрив между двете редуващи се във властта политически партии на САЩ екстраполира върху политическия живот на всички американски съюзници, включително България. Това обяснява разминаванията с актуалната политика на Вашингтон в позицията на редица известни личности от проамериканския политически сектор у нас (на бившия конституционен съдия и депутат от ГЕРБ Георги Марков, на бившия министър на вътрешните работи в кабинета на Костов – Богомил Бонев, на политическия коментатор Явор Дачков и др.).
Обръщаме внимание на тази особеност на идващите от метрополията противоречиви сигнали, за да се ориентираме по-добре в палитрата на днешната политическа конфигурация в България.
В публичното пространство все още битува най-старото и научно необосновано делене на левица, център и десница. Колко обезмислени са тези понятия, показва особено ясно българският случай. Левите политически образувания разбират, че достъпът им до властта зависи повече от метрополията, отколкото от електората, което ги кара да прибягват до зле завоалирани десни лозунги и действия. Вече видяхме как лявата БСП участва в кабинет с най-десните коалиционни партньори, нанасяйки само за няколко месеца огромни щети не само на себе си, но и на страната. И как новата ,,Левица” откри предизборната си кампания пред ТЕЦ ,,Марица Изток 2”, показвайки, че е готова да брани пред ЕС американските електроцентрали. Десните политически формации пък са притиснати от своята твърде тясна електорална база (поради тънката средна класа и още по-тънкия слой новобогаташи) и са принудени да използват леви залъгалки за преобладаващо бедния български избирател.
Друга разграничителна линия в българското политическо пространство често се тегли между реанимираните идейни течения на русофобството и русофилството. Това разграничение по-добре може да помогне за ориентирането в съвременните български обществени реалности. Не е необходима особена проницателност, за да се види колко големи ресурси е хвърлил т.нар. ,,колективен Запад” за преиначаване на историческите връзки между българи и руснаци, за заличаване на общата ни славянска, православна, езикова, културна и цивилизационна същност, за размиване на образа на Русия като двоен наш Освободител, за демонизиране на Руската федерация и нейния президент, за инфилтриране на русофобията в българското русофилско общество.
Всичко това е съпроводено с показно арестуване на известни дейци на Националното движение на русофилите, със съдебен процес за шпионаж срещу лидера на политическата партия ,,Русофили за Възраждане на Отечеството” и санкционирането му с американския закон ,,Магнитски”, с преследване на по-известните русофили, уволняване от работа на други, създаване на всевъзможни пречки за дейността на русофилските граждански организации и дори с публични заплахи за изготвян поименен списък на русофилите в България. Хвърлените усилия от САЩ, НАТО и ЕС в тази посока са огромни, но по всичко личи, че резултатът е обратен на очаквания.
Проучване на ,,Стандартен Евробарометър” от февруари 2023 г. показаха, че 57% от българите не подкрепят финансирането и изпращането на военна помощ на Украйна, като само 33% одобряват това. Всъщност реалният процент на противниците на оказването на военно-техническа помощ на Украйна е над 60, както показаха последващи български социологически изследвания.
В сегашната геополитическа ситуация – най-сложната за България след Втората световна война, се очерта доста ясно една нова и най-важна разграничителна линия в политическото ни пространство: между безусловно прозападния атлантически и вътрешно базирания политически елит. Военния конфликт в Украйна се разгръща в непосредствена близост до страната ни и залогът за позицията на България е толкова голям, че отношението към него се превърна в най-насъщния и жизнено важен проблем на политическия момент. В създаващата се под диригентската палка на американското посолство в София Голяма евроатлантическа коалиция твърдо са застанали малките коалиции ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, а така също ДПС и ,,Български възход”. Зле прикрита готовност за включване в нея изявяват БСП и няколко несигурни кандидати за парламентарно представителство: ИТН (известно е заявлението на Трифонов, че в моменти на криза България трябва да се държи за САЩ), неговата издънка – Коалицията ,,Заедно” (Митева изрично декларира, че ще подкрепя ПП-ДБ в новия парламент), както и реанимираното НДСВ. Единственият сигурен участник в новото 49 Народно събрание, който може да бъде отнесен към национално отговорните политически сили, е партията ,,Възраждане”. Но с уговорка и известна доза съмнения, като се има предвид, че нейната парламентарна група подкрепи допълнението към Закона за отбраната и въоръжените сили, даващо възможност за изпращане и използване самостоятелно или в състава на многонационални формирования на българска армия извън територията на страната. Тази изненадваща подкрепа и някои други нейни гласувания, както и действия на лидера Костадинов, подхранват набиращото сила усещане, че формацията му е западен проект за поддържане на ,,контролирана парламентарна опозиция” в България. Известни надежди за включване в редиците на национално отговорния политически елит поражда новата ,,Левица”, ако се съди по изявлението на Татяна Дончева, че най-голямото притеснение е възможността ,,да ни вкарат във войната да участваме с жива сила”. Остава да видим дали тази нова формация ще бъде допусната до парламента и дали там няма да извърши салтоморталето на парламентарната група на Янев, гласувала изненадващо за нейните гласоподаватели за оказване на военно-техническа помощ на Украйна. Сигурни участници в групата на национално отговорните политически сили са редица малки формирования, сред които най-активна е Коалицията ,,Неутрална България”, но се полагат къртовски усилия (отвън и от българските атлантици) те да не бъдат допуснати до парламента.
Политическият момент на провеждането на поредните извънредни парламентарни избори на 2 април 2023 г. най-общо може да бъде характеризиран като ключов за бъдещето на България. Ако допуснем програмираната отвън победа на безусловно прозападния политически елит, настоящето и бъдещето на Отечеството ни ще бъде поставено под риск. Една победа на Голямата евроатлантическа коалиция би имала тежки военно-политически последствия: сформиране на колониално правителство с широка парламентарна подкрепа, което ще има шанса да се задържи задълго; унизяване на президента Радев – единствената държавна институция, която удържа на извиването на ръцете ни отвън, с процедура на импийчмънт и почти сигурното му отстраняване; окончателно качване на България на релсите, отвеждащи страната ни към пряко участие във военния конфликт в Украйна. Тази тягостна перспектива никак не е за изключване, като се има предвид уникалната българска традиция да правим неправилен външнополитически избор във времена на съдбовни исторически изпитания – повтаряхме едно и също упражнение в Балканските войни, в Първата световна война, във Втората световна война и по време на Студената война. Няма да бъде особена изненада, ако го направим още веднъж.
Ако има все още някой, който да се съмнява в огромния залог на предстоящите парламентарни избори, нека размисли. В наши дни предвожданият от САЩ ,,колективен Запад” осъществява прокси война срещу Русия в Украйна, решен да я води ,,до последния украинец”. Тъй като украинците не са неизчерпаеми, а Русия просто не може да си позволи да загуби тази битка за собственото си оцеляване, много скоро предстои да бъде приведен в действие отдавна готвеният следващ, втори етап на войната за унижаване на Русия на бойното поле, който се свежда до ,,война до последния източноевропеец”.
А е добре да помислите и дали режисьорите на тази война в Европа – англосаксонците, не готвят и трети етап – ,,война до последния европеец”. За да постигнат преследваната двояка цел: ликвидиране на Русия и подчиняване на Европа.
Дилемата към настоящия момент може да бъде формулирана по следния начин: дали ще продължаваме да си стоим в кръчмите и да псуваме управляващите (,,всички са маскари”), вместо да гласуваме, и по този начин да допуснем български креатури на англосаксонците да спечелят изборите, да установят диктат на малцинството над мнозинството и да въвлекат България в тази чужда война против собствените и европейските интереси. Или ще си дадем труда да отделим около час, за да упражним правото си на глас и да подкрепим някоя от онези политически формации, които ще се противопоставят на вкарването на Отечеството в нова национална катастрофа.
Е, остава и друга опция. Да размислим за всичко това след като изпитаме върху плещите си резултатите на нашата политическа идиферентност, когато победилата Голяма евроатлантическа коалиция предприеме предписаните от новия американски посланик (извинете: губернатор) практически мерки: масово връчване на повиквателни на мъжете до 60-годишна възраст, отслужвали военна служба; изпращане на български войски на заколение в Украйна; връщане на нашите съпрузи, братя, бащи и синове в оловни ковчези (ако изобщо открият тленните им останки); бомбардиране на чуждите военни бази и на стратегическа инфраструктура на нашата собствена територия.
Може би едва тогава ще разберем основателността на предупреждението на Джавахарлал Неру, че ,,най-големият враг на народа е колониалната администрация, отгледана и бранена от поробителя”, както и на сентенцията на Чърчил, че всеки народ заслужава управлението, което има.
Часът, драги съотечественици, е дванадесет без пет! Собственото ни бъдеще зависи и от нас самите!!!