Сегашната криза, живяна от българското общество, е в основата си следствие на краха на тези „идеални проекти“ за глобално управление на света от една доминираща сила
Кризата – политическа, икономическа, социална – която българското общество преживява, не е следствие само от последните 2-3 години. Или от десетилетието управление на ГЕРБ.
Тя е логичен резултат от поредица, кои погрешни, кои престъпни, действия на българския политически елит и на разнопосочни чужди фактори в последния век.
Наивно е да се надяваме, че едни избори – та били и 2 в 1 – биха могли с резултата си да измъкнат българското общество от кризата и го поставят да стъпи на една „чиста земя“. Според позицията на мнозинството гласоподаватели, изборите може да задълбочат кризата. Или – да се надяваме и да се стремим към това – може да отворят врата към постепенното ѝ преодоляване в периода след тях.
Кипящият от съперничества и противоречия изминал век е жив в паметта ни. Но има в него една постоянна тенденция, която нито в хода на годините, нито сега, съумяваме, като българско общество, да осъзнаем и почувстваме. И оттам – да я назовем, за да се опитаме да я преодолеем. Или – то ще бъде неминуемо дълъг път – да започнем да я преодоляваме. Не само на думи. Но с истински, т.е. ефикасни, дела.
Имам предвид отсъствието на последователна, в мисъл и действия, българска национална цел и политика.
Разбира се, през всичките тези години и управляващи, и опозиция, и леви, и десни, и всякакви постоянно споменаваха България, българското общество, съставяха дори от време навреме национални програми по разни теми. Биеха се в гърдите по протоколни и други поводи в името на българския патриотизъм. Но никой не си позволяваше да каже ясно, че българска национална политика няма. И че това, което играе роля на такава, е в същината си определяно и „сваляно за изпълнение“ у нас, от така наричаните „големи“ – Русия /СССР/, САЩ, ЕС /Германия, Франция, Великобритания и т.н./, Китай /отскоро/.
Така бе при режима до 1989.
Така бе и в годините след това.
При управлението на комунистите до 1989 и при преименувалите се комунисти по-късно. Така бе и при всичките политически комбинации, следвали се през последните три десетилетия.
Само неофициалният, но реален ранг на чуждите посолства в София, се променяше. За нашата българска съдба то надали имаше значението, което ни се искаше. Защото в никой момент не се определяше от някаква грижа за България, а бе само отражение на процеси във високите сфери на геополитиката.
Много от това „наше послушание“ се дължеше на установени престъпни зависимости между „поредната чужда сила“ и българските политици от всички цветове. Но имаше и нещо по-дълбоко и по-опасно за нацията ни в нашето собствено съзнание. Имам предвид установилото се още след освобождението от турско робство, убеждение, че вместо да търсим да разберем и да се опрем на преживяното в собствения ни исторически път, трябва да гледаме примера на „големите“ и „напредналите“ – било то „богатите и напреднали“ европейци и американци, било то „освободилите ни, големи и богати“ руснаци . Не бяхме само ние, българите, „подведени“ в тази посока.
Големите сили се надпреварваха да лансират платформи и виждания за уреждане под тяхно господство на един идеален свят. Нима бе друго проектът, издигнат като знаме за завладяване на света от Съветския съюз и Коминтерна? Или за подчиняване на света на хитлеристкия Трети райх? Или за преустрояване на всичко по калъпа на американската демокрация? И множеството по-малки по ранг като България бяха завличани в тези амбиции, всяка със свое „интернационално“ покривало. България не бе отмината от никоя от посочените „авантюри“.
Сегашната криза, живяна от българското общество, е в основата си следствие на краха на тези „идеални проекти“ за глобално управление на света от една доминираща сила. И зараждането на надеждата, че спасението може да бъде извоювано, само в сътрудничество между нациите. Опряна всяка на добре разбрано и с любов и признателност развивано собствено историческо наследство.
Няма как да стане без големи усилия и жертви. Но е единственият път, който носи надежда за България.
Владимир Костов