Пред празника на Трети март стоим в размисли. В цялата история на човечеството войните винаги носят емоции, независимо какви са и как завършват те като в перспектива. Всяко историческо събитие придобива по-голяма стойност и навлиза по-плътно в паметта, когато е разположено дълбоко в литературата, изкуството и дори в битовия фолклор. Преди да бъде разбран един процес или едно събитие, особено ако е война, то трябва да бъде почувствано и чрез художествена емоция. Често ние се потапяме в художествените възпроизвеждания на една особена война в европейската история на по-миналия век. Тя е необичайна война, отличаващата от повечето подобни събития. Война на емоцията, война на вярата, война на избавлението. Тя не можеше да не впечатли европейската общественост, защото се отличаваше от дотогавашните война през същия век. Всичките хладни анализи за грешки, глупости, дори насилия през тази война са основателни като изследователски обект. А нима по време на Кримската война 1853-1856 г. англичаните, особено генералите-аристократи не са правели грандиозни глупости от незнание, без да се интересуват от съдбата на своите войници? Нима англичани, французи и пиемонтци не са знаели какво търсят под стените на Севастопол, какво търсят там, докато солдатите-селяни знаеха защо са при Търново и Плевен. Та не са ги посрещали с хляб и сол и с поп. А все пак, за нея не може да се гледа като на другите военни кампании по това време.
Въпреки успешните анализи на повечето детайли и фази от дипломатическата история на Освободителната война, нейната история като общоевропейско събитие все още стои в периферен план, вън от общия курс на тогавашната политическа и културна динамика. А тя неизменно присъства във всички истории на XIX в. независимо с каква характеристика. Защо тази война бе необикновена по въздействие и обществен резонанс в цялата история на XIX в.?! Каквато и характеристика да й правим тя бе различната война в историята на Европа. Дори и с дискусиите, носещи крайностите в оценките. Поради това вникването в европейската история на навечерието на българското Освобождение е една от предпоставките на цялостното й разбиране и разполагане в общия поток на европейското културно-политическо и военно развитие. Без това Освободителната война е просто описание на конференции, уговаряния, протоколи и договори, ход на бойните действия, всякаква друга статистика, но не и онова особено събитие, предизвикало повече страсти в Европа, отколкото трите войни за обединение на Германия. Съвременната съпротива срещу устойчиви стереотипи от миналото на света се разпростира и върху нашата историография. Макар и с разбираеми за всяко подражателство закъснения.
Това се отнася и до характеристиката на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.,завършила с възстановяването на българска държава на европейската политическа карта. Тя продължава да бъде отбелязвана като отправната точка в историята на Третото царство. Но с този безспорен исторически факт като че ли съгласието спира. Днес все по-често срещаме всякакви критични размишления относно нейните стойности като мотивация, осъществяване и последствия. Нищо тревожно, още по-малко укорително. Тази амбиция е несъмнен научно-изследователски позитив. Тя допринася за разкриването на панорамните пластове от обстоятелствата, прозата и драмата при възстановяването на българската държавност.
Често вече срещаме критични съмнения относно тогавашна необходимост от Освобождението, противопоставена на алтернативната визия за българското „развитие без освобождение”. Трудно възможното става не само желателно, но изглежда логично и дори човечно. Такава модернизирана Pax Ottomana буди сходства и аналози от историята на чужди исторически съдби. При тях американците, унгарците и дори италианците имат по-голямо основание за такива условни проекции.
Но те са предпочели друг път и намират, че са постъпили правилно. Не по-малко съмнителна е прогнозата, че краят на османското управление у нас можеше да настъпи по-късно и така по повече благоприятен за българите начин. С оглед на последвалата негативна динамика в балканската и европейската политика, едва ли можем да очакваме по-подходящ момент. Ние поне не виждаме такива времена. Още повече, че съседните балкански държави засилваха връзките си едновременно с Русия и останалите Велики сили, което едва ли облекчило нашата участ. Как можем да приемем, че още в средата на XIX в. Гърция и Сърбия са заплаха за бъдещата българска независимост, а в края на века, ако нямахме държава, тази заплаха би намаляла! Появата на свободна, още повече голяма България като фактор в балканската политика става все по трудна перспектива. Вариантът за „мирно решение” на българския въпрос чрез изпълнения на решенията на Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г. е привлекателен, защото можеше да запази етническия масив на българите. Но с оглед на предишните и бъдещи действия на османската власт в подобни случаи е слабо осъществим. Когато наша делегация обикаля Европа след Априлското въстание, дори Драган Цанков пише в едно писм: „Убедих се, че без война работата няма да стане!” Планът за мирно освобождение не зависеше нито от Русия, нито дори от останалите Велики сили, нито дори от нас, българите. Това, което последва след това въпреки отклонения, разочарования и провали носи триумфите на нашето Освобождение!
(Бел. авт.: Статията е посветена на първата русофилска партия в България "Възраждане на Отечеството" във връзка с предстоящите избори и лично на председателя на партията Николай Малинов и моя личен приятел д-р Атанас Панчев.)