Марин Дринов - родолюбец и просветител в брой 163

Марин Дринов - родолюбец и просветител
Категория: История

Резюме: Материалът представя кратък  обзор на просветното и културното развитие на България след Освобождението и дейността на проф.Марин Дринов, свързана с развитието на учебното дело, библиотеките,  народното просвещение, проучването на архиви в чужбина, националното културно възраждане, взимането на важни обществени и политически решения. Разглежда  формирането на родолюбие и национално самосъзнание чрез писмовното наследство, което ученият е завещал на поколенията.

След Кримската война настъпва подем на българската просвета и култура. 70-те години на XIX в. бележат възход на учебното дело в  България. Броят на взимните училища се увеличава и се подобрява учебната дейност. Откриват се много класни училища не само в градовете, но и в селата. Уреждат се и девически училища в някои търговски и индустриални градове (Шумен, Габрово, Стара Загора, Горна Оряховица, Казанлък, Копривщица, Русе, Пловдив). Културните потребности на населението през този период  растат – културата и просветата достигат във всяко кътче на страната.  До 70-те години в България преобладават предимно взаимните класни училища, като начлното образование се получава  в три вида училища – килийни, взаимни и училища от съвременен тип с две или три отделения. След Освобождението се утвърждава класно-урочната система на обучение .  Правят се опити за откриване на специални училища – Девическото класно училище в Стара Загора, Педагогическото училище, Габровската гимназия, Търговското училище в Свищов и други. Най-добра подготовка имали учителите които са получили образованието си в чужбина – Русия, Виена, Цариград, Прага, Белград  и други.

До Освобождението в България липсва централен ръководен орган на народните училища. В Княжество България след Освобождението се откриват много народни училища – броят им през този период надхвърля 2211. В следващите години просветното дело се развива много бързо. Просветната политика си пробива път с „Привременният устав за народните училища” (1878 г.), който установява задължително и безплатно обучение в първоначалните училища и за двата пола. Народните училища се откриват и поддържат от общините посредством училищните настоятелства, които са изборни. Те назначват учителите. През 1881 г. Българското книжовно дружество се премества от Браила в София и по-късно се превръща в Българска академия на науките.

Марин Дринов е учителствал в родния си град Панагюрище до 1858 г. След това заминава за Русия, където учи в Киевската духовна семинария, а по-късно следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където се дипломира като „кандидат на историко-филологическите науки” и развива богата научна дейност. Ученият живее предимно в чужбина (Прага, Женева, Рим, Виена), където изучава древни ръкописи и документи, свързани с южните славяни. Неговата всеотдайна любов към родината и желанието му да помогне за разпространението на просветата между своя народ са главни двигатели в научната му дейност.

В Прага младият Дринов пише първите си научни трудове: „Поглед върху произхода на българския народ и началото на българската държава” (1868 г.), напечатана във Виена, и „Исторически преглед на българската църква от самото начало до днес”, която излиза на руски език през 1870 г. В Италия Дринов изучава архивите, след което се завръща в Москва, за да продължи академичното си образование. Магистърската му дисертация е озаглавена „Заселение Балканского полуострова славянами” и излиза в самостоятелна книга през 1872-1873 г. През 1873 г. Историко-филологическият факултет на Харковският университет избира Марин Дринов за щатен доцент в катедрата по славянска филология. Първите му лекции са на тема: „Критический разбор сказания Константина Багрянородного о подворение славян на Балканском полуострове” и „О родине древнославянского язьiка”.

През 1875 г.  Дринов прекарва известно време в Браила и проучва някои архивни източници, след което пътува до Виена и до Прага, където се запознава с Константин Иречек. Когато се завръща  отново в Русия, той завършва изследванията си и защитава докторска дисертация на тема: „ Южните славяни и Византия през Х век” в Московския университет. През 1876 г. е получил званието редовен професор.

След освобождението на София, по времето на губернатор П.Вл.Алабин, Марин Дринов е избран за вицегубернатор. В София той разгръща широка обществена дейност като издирва способни българи за съдебни и административни длъжности. Като съветник в Гражданската канцелария на княз Черказки, проф.Дринов развива голяма дейност за запазването на историческите паметници и документи. Той активно участва в създаването на правилници и наредби.(4)

През 1878 г. Марин Дринов е назначен за управляващ (министър) на отдел „Народна просвета и духовните дела” и  е председател на Народната библиотека. По негово предложение Великото народно събрание в Търново решава библиотеката да се нарече „Българска народна библиотека”, като Дринов разпоредил да се издържа от държавата.

Съществен дял от изследванията и публикациите на Марин Дринов са посветени на културната история на българския народ. Това са изследвания, които изясняват широк кръг проблеми, касаещи политическата, църковната и културната история на България и  развитието й през различни епохи – от римската епоха през Възраждането, 18 –ти и първата половина на 19-ти век.  Така например студията му „Хуни ли сме?” разглежда хунската история и опровергава твърдения, че хуните и българите са тъждествени понятия. През 1884 г. проф.Дринов пише студия за историята на българския народ под османско иго „Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското Княжество”.  В статиите си „Новьiй церковно-славянский паметник с упоминанием о славянских первоучителка” (1885) и „Предисловие към българския превод на Пространното житие на Св. Климент” (1885) Марин Дринов посочва културно-историческото значение на Кирило-Методиевото дело и  на неговите продължители, а в статията си „Яков Трайков от София и Кара Трифун от Скопие (български книжари от 16-ти век) (1885) той разкрива печатането на църковни книги във Венеция и разпространението им по българските земи.В статията си „Първата българска типография в Солун и някои от напечатаните от нея книги” (1889) той осветлява делото на хаджи Теодосий, считан за баща на българското книгопечатане.  (4)

Изследвания на Марин Дринов, посветени на църковната история са: „Исторически преглед  на българската църква от самото й начало до днес” (1869), „Болгаре в Константинопольская патриархия” (1871) и  „Въпрос за българската и сръбската църкви пред съдилището на Лионския събор в 1274 г.” (1873) и други.

В статията си „Марин Дринов и „История на българската църква” Петър Петров отбелязва, че след Освобождението, „когато българската църква стана господстваща и  бе призната  за официална институция в държавата, съвсем естествено бе наред с другите въпроси да се помисли и за написването на една нова, цялостна история на църквата. Светият синод не е имал ясна представа как трябва да осъществи това свое решение и се обърнал за съвет към  професор Марин Дринов. Тази постъпка е напълно обяснима, като се има предвид  не само големият му научен авторитет като учен, но и това, че той бил най-добрият познавач на историята на българската църква и бил издал вече подобен труд. Марин Дринов се отзовава на отправената му покана и изработва план от четири точки, на които трябва да отговаря една научна история на българската църква”... (2)

Българското читалище в Цариград също се обръща към Марин Дринов с молба да напише „една кратка българска история”, която да служи като учебник за първоначалните училища в най-застрашените от чужда пропаганда земи. Цариградското читалище оказва съдействие за издаване и популяризиране на един от най-значителните трудове на Дринов – „Поглед връх произхождението на българския народ и началото на българската история” (1869). Като разбира необходимостта от разпространението на българска книжнина в югозападните български земи, Дринов изпраща сто екземпляра от свои книги в дар на сънародниците си. (2)

Марин Дринов е ревностен пазител на българския език и  в областта на българската филология развива  огромна дейност. В „Периодическо списание”  се появява статията му „За новобългарското азбуке” (1870), в която проличава усетът му към матерния език.  Според  М.Дринов, за да се установи общ писмен език са необходими:  единен правопис и единна граматика и лексика, като не се забравя напълно старобългарският език, но се дава предимство на живия, народен български език. Той предлага за устройството на новобългарския правопис фонетичното начало.

През 1869 г. проф.Марин Дринов публикува във в.”Дунавска зора” статията си „Българско литературно дружество”, в която пламенно защитава идеята за създаване на такова дружество. (2)

В няколко статии Дринов засяга въпроси от развитието на старобългарската книжнина и историята на българското печатно дело от  16 в. до времето на нашето национално възраждане: „Няколко бележки за триезичната солунска книга”, „Из старобългарската книжнина”, „Няколко бележки за хаджи Йоакима даскала Кърчовски” и други, които го представят като родоначалник на новата научна българска историопис.

Дринов е събирач на фолклорни материали и  изследовател на фолклора. Както изтъква проф.Иван Дуйчев, изследванията на Марин Дринов  „Медно (бакърно) гумно, меден ток в славянските и гръцките умотворения” и „ Сказанието за Светогор” представят наистина основоположни приноси в тази важна и все още незадоволително проучена област като фолклора. (1)

Дринов изследва, проучва и препечатва  Панагюрски ръкописен сборник  от 15-16 в. с народни песни. 

Произведението, което представя Марин Дринов като истински родолюбец, просветител, историк и забележителен учен е книгата му „Южните славяни и Византия през Х век”.  Както самият Дринов пише в предговора си към книгата „Изучаването на някои паметници, изплъзнали се от вниманието на досегашните изследвачи, изучаване, придружено от един, ще си позволя да кажа, грижлив преглед на общоизвестните източници, ни представи в нова светлина много явления из южно-славянската история през Х век и ми даде възможност да си уясня някои от оставащата дори и до сега тъмни места, каквито, както е известно, има не малко в нея...” Той пише, че развоят на породилите се възгледи, поставя на особено внимание отношенията между отделните южно-славянски племена с Византия.  В книгата си се придържа изключително строго в границите на Х век, като изтъква, че в първата четвърт на Х век България преживяла една от най-бляскавите си епохи на историческия си живот. Това е времето на управлението на цар Симеон Велики. Като проучва изворите, Дринов поставя на първо място писмата  на цариградския патриарх Николай Мистик, който лично се познавал със Симеон и който вземал твърде дейно участие в отношенията на византийското правителство с него. Известни са тридесет писма на този патриарх, посветени на българските работи и написани до цар Симеон. Тези писма съдържат богат материал за отношенията между България и Византия през този период и осветляват историята ни.  Кореспонденцията между цар Симеон Велики и патриарх Николай  изаснява много исторически факти – решителни действия на Симеон след държавен преврат, Ахелойското поражение, събитията от 919 г., когато властта на империята преминава в ръцете на Роман Лакапин, Катасиртската битка и последиците за тогавашното византийско правителство.  На няколко пъти патриархът молил Симеон да му определи среща, като в писмо от 921 г. е описано желанието на патриарх Николай лично да се яви пред цар Симеон, да се срещнат в Ираклия или Силиврия, когато Симеон е там и да преговарят за мир... (3)

Книгата на Марин Дринов „Южните славяни и Византия през Х век” е много интересна и по значимост се родее с „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. След Освобождението на България от османско иго, българите имат голяма нужда от книга, която да повдигне националното им самочувствие, да осветли тяхното славно минало и да затвърди националното им самосъзнание. Както е отбелязал проф.В.И.Златарски в предговора на монографията „предложеният тук труд има голямо епохално значение за българската историография, поради своя строго научно-критичен и напълно обективен характер”.

Родолюбецът и просветителят Марин Дринов работи в тази посока и оставя за поколенията българи своето  книжовно наследство, от което да черпят знания и да се гордеят с произхода, историята и културата си.

Мариана Праматарова | Марин Дринов

 


 

Използвана литература:

1. Дринов, Марин. Избрани съчинения, том 2 под редакцията на Иван Дуйчев, Издателство „Наука и изкуство”, София, 1971, с. 204-205

2. Дринов, Марин. Материали от Българо-Съветската научна конференция „150 години от рождението на М.Дринов” и „110 години Народна библиотека Кирил и Методий”, ноември,1988 г.,  Изд. „Народна библиотека „Кирил и Методий”,София,1988, с.105-106, с.113

3. Дриновъ, С. Маринъ. Южните славяни и Византия през Х векъ., Издание Страшимиръ Славчевъ, 1930, с. 15-17

4. Раднев, Николай. Марин Дринов и Константин Иречек и просветното дело в Княжество България., Издателство „Народна просвета”, София, 1984, с.4

Статията е прочетена 868 пъти
Назад към брой 163Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2020