Страници от историята на Априлското въстание в брой 162

Страници от историята на Априлското въстание
Категория: История

“Шапки долу! На днешния ден избухна Априлското въстание!”

Много хора смятат, че първата пушка, която е гръмнала в Копривщица и е дала началото на Априлското въстание, е пушката на Тодор Каблешков. Но истината е по-друга.

Каблешков е бил ръководител на въстаниците в Копривщица. И той, както водачите в другите населени места, е чакал 1 май, за когато е определено началото на въстанието. На 19 април обаче е извършено предателство - в конака идва донесение, че група аджамии от града искат да свалят властта на султана. Посочени са имена и адреси.

Бюлюкбашията Неджеб ага веднага разпределя заптиета на групи от по 6 души, които да арестуват бунтарите. Денят вече е превалил, скоро мракът скрива къщи и улици, затова турците решават акцията да се проведе рано сутринта на другия ден.

Съзаклятниците от своя страна също са предупредени. През нощта те обличат униформите си и се въоръжават. Решено е да нападнат конака преди разсъмване и да изненадат турците. Неджеб ага, обаче, е нащрек. Той поставя усилени патрули, които се сменят всеки час.

Така, когато Каблешков повежда 15 въоръжени мъже да превземат конака, вижда 35 заптиета с насочени за бой пушки. Докато двете групи взаимно се дебнат, на Калъчовия мост се срещат бунтовникът и началник на тайната полиция на въстаниците в Копривщица Георги Тиханов (наричан Тиханек или Тиханеца) и турското заптие Кара Хюсеин. И двамата са закъснели да се присъединят към своите.

Когато се появяват на двата края на моста, взаимно са изненадани един от друг, но повече от двамата - Кара Хюсеин. По простата причина, че той досега не е виждал българин с военна униформа и въоръжен с пушка. Хюсеин се кани да стреля, но Тиханек се оказва по-бърз и улучва смъртоносно заптието. Гърмежът привлича част от въстаниците, начело с Тодор Каблешков.

Като вижда простреляния турчин, той решава, че повече време за губене няма. Взима лист хартия и с кръвта на убития написва прочутото Кърваво писмо. Така въстанието избухва преждевременно. Но в Копривщица този изстрел е един-единствен, като се изключи пукотевицата от гърмежите на въстаниците във въздуха, с които те изразяват радостта си и провъзгласяват града за освободен.

Малко по-късно Копривщица е нападната от многоброен турски аскер, който заплашва да я превземе и ограби. Копривщенските чорбаджии събират 16 хил. алтъна и откупуват пощадяването на града, като се задължават да предадат и бунтовниците. Повечето от тях обаче вече са се изтеглили в планината, където са заровили пушките и са се преоблекли в цивилни дрехи. Тодор Каблешков е арестуван и отведен в Габрово, където се самоубива в затвора. Само Тиханеца и още 6 души се укриват в подножието на един от баирите над Копривщица. Два дни те успешно се отбраняват срещу многобройния турски аскер, докато свършва и последният им патрон. Турците ги връзват, бият ги с прикладите на пушките си и ги откарват в Пловдив. Там са осъдени на вечно заточение в остров Родос.

Междувременно избухва Руско-турската война и Тиханек организира отряд, който извършва подривни действия срещу турците на острова. Той взривява 4 склада с оръжие, боеприпаси и продукти, но остава неуловим. След войната за българските заточеници е обявена амнистия.

За заслугите му гърците дават на Георги Тиханов чин лейтенант, награждават го с орден и го канят да остане на служба в тяхната армия. Тиханек, обаче, се връща в България и се включва в движението за освобождаването на Македония, останала под турска власт с решенията на Берлинския конгрес. Сформира чета, която действа в Кумановско. Два пъти е раняван, последният - тежко, и затова не може да участва в Илинденското въстание. Умира през 1915 г.

200 срещу 11 хиляди

В Търновския революционен окръг въстанието не избухва масово. Само няколко чети излизат по баирите и водят спорадични боеве с турските заптиета. Една от тях записва героични страници в историята на Априлското въстание. Това е четата на Бачо Киро и поп Харитон. Двамата я сформират веднага след решението в Оборище за обявяване на въстанието. Когато научават, че то е избухнало, 200 души грабват пушките и тръгват да събарят властта на султана. Решават да превземат Дряново, но местните чорбаджии ги склоняват да не го правят, защото турците ще съсипят града. Дават им пари и храна и ги насочват към Габрово, защото той е по-голям град и ефектът от неговото превземане ще бъде по-значим.

Четата тръгва, но е пресрещната от един табор турска войска, затова се укрива в Дряновския манастир. Но таборът я преследва и я обкръжава в обителта. Той се състои от 1300 души и неговият командир смята, че лесно ще се справи с четниците. Още същия ден, на 29 април, заповядва юруш и низамите тръгват да превземат манастира. Укрити зад дебелите дувари, четниците ги посрещат с изключително точна стрелба, всеки изстрел е поразяващ, а защитниците не дават никакви жертви.

Разколебани, турците спират атаката. Командирът на табора губи самоувереността си и праща своя адютант в Дряново, откъдето по телеграфа да поиска помощ от шуменския гарнизон. Неговият началник Физлъ паша веднага тръгва със 7000 низами и 6 оръдия. Селяните, които са мобилизирани да ги теглят с воловете си, правят саботаж - прерязват жилите на краката им, а също така слагат пясък в главините на колелата, така оръдията остават обездвижени.

Физлъ паша нарежда да се намерят други волове, а с пехотата продължава към Дряновския манастир. Там той пристига на 3 май заедно със събрани по пътя башибозуци, които наброяват 7000 души. На 4 май, с развети знамена, под звуците на зурни и тъпани, 10 хиляди низами и башибозуци тръгват да щурмуват манастира. Други 1000 са поставени по околните скали, откъдето да обстрелват четниците.

Подложени на кръстосан огън, те се оттеглят от дуварите и заемат позиции в килиите на манастира и в черквата. Петима се качват на камбанарията и оттам с точни изстрели поразяват намиращите се на скалите турци. На 5, 6 и 7 май всички атаки са отблъснати и в тях турците дават много жертви. За зла беда тогава се случва голямо нещастие. Поп Харитон в една от килиите, заедно с трима монаси, прави патрони. Идва един четник да вземе готовите, но е с цигара. Неволно я изпуска и тя възпламенява барута. Всички са обгорени, а войводата ослепява...

На 8 май пристигат оръдията. Снарядите започват да рушат стените на манастира и черквата. Бачо Киро, който е поел командването на четата, нарежда всеки да се спасява, както може. Със 76 четници Петър Пармаков пробива обсадата и тръгва към билото на Балкана. Бачо Киро също се измъква, укрива се в една колиба, но там е заловен. Пред съда произнася знаменитата си реч в стихотворна форма, обаче е осъден на смърт и обесен в Търново.

В манастира последна битка дават ослепе­лият поп Харитон и останалите там 23-ма четници, решени да умрат за свободата на поробеното си отечество. Това е нечуван подвиг. Той може да се сравнява с този на 300-те спартанци, които защитават Термопилите срещу гигантската войска на Ксеркс. 

Героизмът на въстаниците е описан в записките на игумена на Дряновския манстир Пахомий, който успява да се спаси от погрома. Покачил се на едно вековно дърво, той наблюдава ужасните зверства на турците. Обзети от безумна ярост, те разчленяват труповете на последните защитници на манастира и се кичат... с части от телата им!

Отбраната на въстаническата крепост 

След избухването на въстанието Гене Телийски от Церово, наричан Телията, буни селяните от неговото и околните села да грабнат оръжията. Същевременно ги убеждава, че по-добре е да се обединят, защото колкото повече хора са заедно, толкова по-успешно ще дадат отпор на турците и черкезите. Мъжете взимат пушките, а които нямат - коси, брадви, копрали, и Телията ги повежда към подножието на връх Еледжик. Там има останки от стара крепост и средновековен замък, които използват за създаването на укрепление.

Тук са повечето от жителите на селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Вейселиците. Не само мъжете, но също така жените, старците, та дори децата носят къмъни и дървета за изграждане на укреплението. Само за 2 дни е издигната стена - на повечето места висока един метър. В нея са оставени пролуки, през които да се стреля с пушките. На две места е поставено по едно черешово топче. За жените, децата и старците построяват убежище.

За командир единодушно е избран Гене Телийски, а за негов помощник - Теофил Бойков от Калугерово. В командния съвет са включени още 11 души. Въстаниците, на брой около 700, са разпределени на стотни и десетки - всяка със свой командир.

Първата атака срещу лагера е на 24 април. Към 4000 турски и черкезки башибозуци от всички страни се втурват към стените на укреплението. Въстаниците ги посрещат с точни изстрели, а тези, които успяват да стигнат до стената, са съсечени с коси и брадви. На следващия ден идват още 1500 башибозуци и следва нова атака, но пак безуспешна. За два дни са убити и ранени към 400 башибозука, а никой от защитниците не е пострадал, което значително повишава техния дух.

Селяни донасят, че към лагера са се отправили два табора редовна турска войска, имат и оръдия. Положението става сериозно. Телията изпраща хора да намерят Бенковски и да го призоват да им се притече на помощ. В един и същи ден пристигат той с Хвърковатата си чета и турските табори. Битка обаче не последва, защото турският командир чака да дойдат оръдията. Тогава съобщават на Бенковски, че Панагюрище е превзето и запалено. Той оставя на Телията да се справя с положението, а с Хвърковатата чета тръгва към Панагюрище.

На 29 април пристигат оръдията и започват да обстрелват стената, както и целия лагер. Тогава въстаниците дават първите жертви. Ранените ги носят в убежището, където жените ги превързват с откъснати ивици плат от фустите си. На места стената е пробита от снарядите и там редовната армия и башибозука атакуват, за да влязат в лагера. При всяка пробойна се води ожесточена битка. Въстаниците посрещат нападателите с коси и брадви, мушкат и секат, но башибозукът и низамите  прииждат на все нови вълни и все по-озверени от яростната съпротива.

На 2 май Телията нарежда жените, децата, старците и ранените да се изтеглят в горите. Останалите ще продължат битката, макар и вече само за едната чест. Наясно са, че въстанието е неуспешно и те са обречени на гибел. В утрото на 3 май последните защитници на въстаническата крепост тръгват на отчаяна атака, в която повечето намират смъртта си. Оцеляват 25 души. С 19 от тях след Освобождението се среща Захарий Стоянов и по техните спомени описва героизма на  защитниците от въстаническата крепост при връх Еледжик.

Пътят на подвига и безсмъртието

При подготовката на въстанието Букурещкият комитет успява да събере средства и с тях купува 530 пушки, 60 револвера, патрони за тях, саби, ножове, остават пари и за униформи. Оказва се, обаче, че не може да се намерят достатъчно хора, за да бъдат въоръжени с тях. Нещо повече: никой от старите войводи не се съгласява да оглави четата. За малко неин главатар да стане Стоил войвода, но той се връща към първоначалната си задача - с друга чета да влезе в България някъде около Тутракан и по пътя си да вдига селяните на бунт.

Впрочем това е основната цел и на Ботевата чета. Въпреки че тя се сформира в състав от 205 души, опаковат в сандъци 300 пушки и друго оръжие, предназначено за тези, които смятат да привлекат за участие в бунта.

Тръгват от Гюргево с кораба "Радецки" на 16 май. На 17 май към обяд стигат до с. Оряхово при устието на река Огоста и там завземат парахода. Неговият капитан Дагоберт Енглендер остава с отлични впечатления от отношението на бунтовниците към екипажа и пътниците. Затова, когато параходът стига до Видин и тамошният валия Осман паша иска срещу голяма сума да наеме кораба за превоз на неговите войници, с които да преследва четата, капитанът отказва. През това време четниците са слезли на брега, целунали са родната земя и са се заклели, ако трябва, да пожертват живота си за свободата на Отечеството.

Кои са тези 205 храбреци? Всички са млади мъже между 20 и 30 г. Само малка част от тях са участници във Втората българска легия, другите нямат никаква военна подготовка. Такъв е и войводата Христо Ботев. Затова за военен командир е определен поручик Никола Войновски. Знаменосец е Никола Симов-Куруто. Пряпорецът е ушит от Петранка Обретенова, дъщеря на баба Тонка, за Чернодренската чета, но след нейната гибел е съхранен от баба Тонка, която го дава на сина си Никола - участник в Ботевата чета.

Започва бойният път на четата. В Козлодуй разбиват черкезките башибозуци, взимат конете им и 8 каруци, от които правят обоз. На него са натоварени излишните пушки и другото снаряжение. Тръгват в строг боен ред: отпред се движи ариегард от 30-40 души, а останалите - в две колони. Стигат до с. Бутан, където правят мост, за да преминат придошлата река. В селото ги посрещат радушно, но на призива мъжете да се присъединят към четата, никой не откликва.

Тук ще направим едно отстъпление, за да обясним защо в такъв бунтовнически край, където в миналото са избухнали Чипровското, Берковското, Белоградчишкото и други въстания, по време на Априлското въстание населението не смее да надигне глава.

След руско-турските войни от началото на ХІХ в. една значителна част от българското население в Северозападна България, под давлението на руски емисари, се преселва в Молдавия, Бесарабия и Украйна. Оказват се основателни опасенията на Раковски, че напуснатите земи ще бъдат заселени с черкези, татари, арнаути, затова той се бори срещу преселничеството. И докато на останалото по своите места българско население е забранено притежаването на оръжие, новите заселници са въоръжени и те са опора на османската власт.

Тоз, който падне в бой за свобода...

Това се потвърждава и при следващата спирка на четата в с. Баница. Очаква се там към четата да се присъединят близо 400 души, но се оказва, че само местният даскал се включва в нея. Тук става и първото сражение, защото турски башибозук и черкезки банди нападат четата. Даскалът, който познава местността, ги води при Милин камък, където според него има удобни позиции за отбрана. Това се оказва донякъде вярно. Там Войновски разполага четниците зад скалите, в трикръгова отбрана, шахматно разположени, и им нарежда да стрелят само когато са сигурни, че ще улучат.

На 19 май срещу тях настъпват башибозуците от селата Баница и Мраморен, 8 черкезки банди и два бюлюка редовна войска. Четниците отбиват 4  атаки, нанасят значителни загуби на нападателите, но и те дават жертви, сред които е и знаменосецът Никола Симов. Когато на 20 май се изтеглят към връх Околчица, Ботев казва, че е позорно да отстъпват, а трябва те да атакуват. За да даде личен пример, яхва коня и сам със сабя се спуска срещу душманите. Войновски веднага изпраща двама четници, също на коне, които да върнат войводата на безопасно място. Но той като че ли е обречен. Към 16 ч. един куршум го пронизва в челото и Ботев умира. Има различни версии кой го е прострелял, как, къде, но това е друг въпрос.

И още едно отстъпление тук. Озверелите башибозуци, черкези, татари и арнаути след разгрома на четите и дружините на въстаниците са режели главите на техните предводители, забивали са ги на кол и са ги разнасяли, за да всяват  страх сред раята. Това се е случило със Стоил войвода, с Таньо войвода, с поп Харитон и с други. Според новопоявили се данни, черепът на Бенковски е намерен в с. Голяма Желязна, далеч от лобното му място в Тетевенския балкан.

Нищо обаче не се знае за останките на Христо Ботев, Никола Симов-Куруто и другите четници, загинали във Врачанския балкан. По сведения на оцелелите, те са покрили телата им с отрязани шипкови храсти и са ги затрупали с камъни. Малко вероятно е това да е попречило на турците да се погаврят с останките им. Навярно поради тази неизвестност в началото на 60-те години на миналия век се породи упоритият слух,  че Христо Ботев не е убит, а е бил пленен и все още е заточеник в Диарбекир, даже се появи и подписка, с която се иска българското правителство да направи необходимото за неговото освобождаване.

Сега - епилогът. След смъртта на Ботев за войвода на четата е обявен Никола Войновски. Той всъщност поема командването само на една трета от нея, а другите се разделят на две половини и тръгват в различни посоки. Повече от месец турците ги преследват. Загиват 94, 26 са заловени и осъдени на заточение, оцеляват 76, последният умира през 1944 г. Всичките те са извървели пътя на подвига и безсмъртието, защото "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!".

Доц. Йордан ВАСИЛЕВ, д-р по история

Източник: duma.bg

Статията е прочетена 706 пъти
Назад към брой 162Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2020