Отиде си големият български поет Любомир Левчев.
Той бе талантлива и интелигентна личност с характерно и достолепно личностно излъчване. Един човек, когото хората приемаха нееднозначно - от една страна като талантлив поет, а от друга - като личност, "коронована" от предишната власт и облагодетелствана от нея.
До края си Левчев не можа да се отърси от този обществен порок да слагаме етикети на талантливите, творили във време на догми, и да не можем да отделим творчеството им от собствената си догматика в оценките. По тази причина "короносвахме" с епитети не един от класиците на нашата литература. Животът на Левчев, подобно на техния, бе подложен на дисекция под лупа - Преди и След Десети ноември.
Такава е нашенската "диагноза" - не искаме да приемем, че някой може да е бил забелязан като талантлив заради таланта си, а не заради политическата си обвързаност.
Историята на българската литература напълно опровергава подобно тесногръдо схващане - едни от най-добрите ни произведения са създадени именно по времето на днес отречения соц.
Левчев има орисията да твори и в двата периода - и Преди, и След, и той постигна постижения и в двата периода. По една проста причина - беше талантлив!
Днес, в Деня на кончината му, трябва да признаем, че неговото име остава в историята на българската литература като име на значим поет и писател, с постижения на световно ниво.
Това категорично опровергава нечии намеци, че успехите му се дължат на близостта му с предишната власт и лично с Людмила Живкова. Поетът, есеистът и мемоаристът Левчев доказа и след 90-а, че талантът му не принадлежи на никоя власт, че перото му не е ничие, освен на дарбата му. Орисията да бъдеш "въпреки" неведнъж се е превръщала в лична трагедия за този род личности.
Преди години Георги Марков, дисидентът с когото са били близки приятели в младостта си на начеващи писатели, написва от Лондон писмо до Левчев със следния текст: "Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа - асансьора). Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен - че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод или без повод пишеш, това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие", написва Марков на Левчев.
Минават цели 40 години от онова писмо, и Левчев за пръв път разказва в "новото" време пред една телевизия колко дълбоко са проникнали думите на Марков в душата му и как неистово е искал да им отговори още тогава. Забранили му от най-високо ниво да го направи. Писмото било схванато като провокативно. В смисъл, не просто като лична кореспонденция, а по-скоро като подканяне за диалог, който да бъде "използван".
Дали е било така, днес е трудно да се каже, но има нещо много интересно в това писмо - очевидно Георги Марков още тогава забелязва в своя "бивш" приятел болката от разкъсването между лириката и политическото статукво... Нещо, което всеки наблюдателен човек, можеше да забележи "отпечатано" в самото изражение на Левчев...
Станислав Йежи Лец има един много сполучлив афоризъм, подходящ за случая: "Животът си мина, но не без последствия".
Талантливият поет у Левчев понесе последствията от своята близост с властта, и трябваше да преглъща обидите вътрешно силно и външно достойно. Почти три десетилетия до днес той правеше това с ореола на поет по призвание.
Любомир Левчев ни остави книжно наследство, преведено на 36 езика. Автор е на 3 романа и на сценариите на филмите "Мълчаливите пътеки", "Гибелта на Александър Велики" и "Сладко и горчиво". Да, кариерата му на поет и писател е вървяла ръка за ръка с общественото му издигане преди 90-те. Работил е в Радио София, бил е първи заместник-председател на Комитета за култура, после председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988-ма; да, бил е част от близкото обкръжение на Тодор Живков в т.нар. "ловна дружинка", но там са членували и други хора, сред които безспорни класици на българската литература. Нека направим граница между едното и другото, в името на обективността.
В годините на Желязната завеса, не Живков, а Френската академия награждава Левчев със Златен медал за поезия и званието Рицар на поезията (1985 г.). Левчев бе носител и на Голямата награда на института "Александър Пушкин" и на Сорбоната (1989); на Световна награда за мистична поезия "Фернандо Риело"; той бе сред учредителите на Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия; носител на литературно-обществената премия "Да светиш винаги" през 2009 г.; носител на орден Стара планина - I степен, за "изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура".
Левчев остави ярка диря след себе си на творец и забележителна личност в нашия културен живот. И това е, което трябва да му признаем по съвест, в Деня на неговата кончина.
Източник: impressio.dir.bg