Я ще бъде честита, я кой знай... От рождение и до гроба ний все туй чуваме „Честита Нова година“, па то от „честитост“ отишло, че се не видяло... Мигар от 1 януари 1887 година Олимпий Панов и Узунов не са получили стотина благопожелания с туй пусто „Честита Нова година“, а не се изтекоха ни два месеца, и тези незабравими борци загинаха от братски куршуми, сред най-варварски изтезания, и, обратно, самите палачи, върху главите на които са се изсипали тайно проклятията на стотини хиляди българи - те си проживяха честито цяла верига години, окръжени от почестите и ласкателствата на безхарактерната рабска паплач... Иди му разбери!
Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е получил хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опашката й. Мечката едва-едва си помръдвала опашката и бълхата отиде, та се не видя.
Мигар същият Стамболов на 1 януари 1895 година не е получил множество поблажки с „Честита Нова година“, а пък то баш посред годината такива добрини се посипаха върху главата му, от каквито нека бог да пази цялото человечество.
Мигар почитаемото правителство начело на Народната партия, към която се числи всичко „честно, благородно и интелигентно“, няма да получи утре, на 1 януари 1897 година, хиляди честитявания и подкрепи за борба с калната опозиция, към която се числи всичко, „безчестно, подло и невежествено“. Да, ще получи. И току виж, че дивият български народ не оценил някое истинско благодеяние, каквото например търговския договор с Австрия - моля ви се с Австрия! С тази майка-благодетелница на нашата татковина, що денем-нощем сълзи рони и богу се моли, да ни сподоби със Санстефанска България, и е всеки час готова да ни поднесе Македония на тавичка, както поднесе златната сабя на нашия благодетел Абдул Керим паша - току виж, казвам, че нашият народ не оценил великото икономическо значение на двойната победа, и току ще чуем един ден, че почитаемото правителство осъмнало с някое малко главоболие в краката... Тъй върви светът, какво ще му направиш!
Па и не може бе, джанъм, на всички да се угоди. Когато за „Свобода“ всичко е мрачно, за „Прогрес“ всичко е светло. Колело!...
Но не мислете, че това става само от изменението на обстоятелствата. Обстоятелствата никак не повлияха на някои твърди характери. Вземете за пример господин Йордан Йонова: изпотрепал се горкият да се бори за благоденствието на милото ни отечество; гдето седне, гдето стане, все една и съща мисъл го мъчи - как да облагодетелствува своята татковина, как да възцари мир и правда на земята. Ама на̀, разбира ли ти българинът от честност и безкористие!... Може ли той да оцени своите достойни синове. Впрочем този благороден труженик е все пак достатъчно оценен, защото и днешното болшенство се гордее с него, както се е гордяло и болшинството на миналия режим. Ето такива са наличностите, на които ако пожелаеш: „Честита Нова година“, можеш да бъдеш уверен, че думите ти няма да отидат на вятър...
Но ако се взрем още по-внимателно, ще дойдем до заключение, че в цяла България най-честити са... княжеските коне! Всякой ще се съгласи, че най-хубавата част на българската столица съставляват тъй наречените нови квартали; в сърцето на тия квартали се е простряла една разкошна градина, окръжена от едната страна с двореца на господина Стоилова, президент-министъра на Българското княжество, от другата страна с двореца на господина Начовича, любимеца на българския народ. Всред тази огромна градина се издига гордо... не Българският университет, не-е!... Издига се гордо... дворецът на княжеските коне-Манежът. На югозапад от тази колосална ограда, под задницата на новия президентски дворец, се е сгушило, обезформено от тази нова постройка, подареното място, върху което ще се строи първият Български университет, заедно с паметника Васил Левски и с паметника на загиналите за освобождението ни доктори, ще окръжават като лакейска свита двореца на княжеските коне... ха-ха, ха-ха!... Колко си честито, мило мое отечество, колко си честито!... И при всичко това аз, неблагодарният твой син, мисля и ще продължавам да мисля, че българските студенти, че храмът на българската наука, заслужават предпочтение пред храма на княжеските коне, макар те да са от най-благородната маджарска порода.
Криво ли мисля аз, кажете ми откровено!...
Драги мои читатели, честита ви Нова година!
София, 31 декември 1896 г.
Щ а с т л и в е ц
P. S. Господин редакторе, този подлистник излезе доста веселичък и не само демократически, ами, ако искате да знаете, и малко социал-демократче пада, но не се безпокойте, защото нашите социалисти ни познават много добре и са убедени, че ний с г. Каравелова сме от буржоазията, от класата на тежките капиталисти... Кое кайш??...
Честита Нова година!
* Фейлетонът е публикуван за първи път във в. „Знаме“, год. II, бр. 69 от 01.01.1896 г. с подпис „Щастливец“.
На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели Алеко Константинов. Той пише оригинални и прекрасни творби, описващи следосвобожденската действителност в България.
Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен ученик в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След приключване на войната заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 г. След това записва и завършва право в Одеса и се връща в родината.
В България започва работа в столицата. Практикува като съдия (1885–1886) и прокурор (1886 г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896 г.). Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски магистрати. Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896 г.) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.
Алеко обича да пътешества и посещава различни части на света, взема участие в международните изложения в Париж (1889 г.), Прага (1891 г.) и Чикаго (1893 г.). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. От тези визити авторът черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина. Въпреки това обаче творецът продължава силно да вярва в България и да работи за нея.
Алеко Константинов развива активна обществена дейност.Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации. Не остава безразличен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894 г.).
Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893 г.). Тя е изпълнена с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др.
Докато обаче те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето.
Друга важна част от Алековото творчество са разказът „Пази, боже, сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес – Щастливеца.
Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите „Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“ и „Цигани“ от А. С. Пушкин; „Демон“ и „Беглец“ от М. Ю. Лермонтов; „Руските жени“ и „Кой е строил железния мост? “ от Н. А. Некрасов и „Тартюф“ от Молиер.
Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 г. при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.
Така на 34 г. си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.
В памет на големия българин са именувани редица места като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността и туристическия център „Алеко“ на Витоша.