Един от най-всеотдайните издирвачи на български старини, ръкописи и монети е търновецът Стефан Пенев Ахтар (1806-1860). Той ще остане в нашата история с голямото си откритие на един от най-важните ни средновековни ръкописи - Синодика на цар Борил. След неговото откриване през 1845 г. Ст. Ахтар веднага го предава на представителя на одеските българи - Николай Хр. Палаузов, племенник на съратника на Априлов - Николай Палаузов. Така този изключително важен с историческото си съдържание извор за Втората българска държава попада при българите в Одеския просветен кръг и с него работят В. Априлов и Сп. Палаузов, който прави и първите научни публикации на Синодика.
Според акад. Ю. Трифонов Ст. Ахтар е "първи български археолог". Предполага се, че Ст. Ахтар е насочен към събиране на веществени исторически паметници от столицата на Втората българска държава от В. Априлов, с когото е поддържал тясна връзка, за което недвусмислено говори предоставянето на Синодика по специален пратеник на Априлов. В Смирна Ст. Ахтар изпраща непознатия днес ръкопис "Владишки филади". Тъй като по това време се разгаря църковната борба, той настоява те да бъдат публикувани своевременно. Сам се нагърбва с осигуряването на необходимите средства за отпечатването на хиляда екземпляра, огромен тираж за това време. Все още не е изяснено какво са съдържали тези "Владишки филади" и защо не са публикувани. Става ясно само, че Ст. Ахтар много е държал те да бъдат широко разпространени и четени от българите в този важен етап от борбата на българите за църковна независимост.
Стефан П. Ахтар е сред първите българи, създали свои лични колекции от исторически паметници. През 1842 г. той я подрежда в дюкяна си и по такъв начин я представя на своите по-будни съграждани. Наред с богатата си нумизматична сбирка той притежава много ръкописи, една плетена желязна ризница, сребърни пафти с изобразен на тях укрепения Царевец и редица други уникати. Сред ръкописите му се откроява т.нар. "Филатка" за българските владици. Стефан П. Ахтар е сред малцината възрожденски дейци, получили заслужено признание за високо патриотичното си дело още приживе и то далеч преди Освобождението. Още през 1852 г. П. Р. Славейков, благодарейки на спомоществователите на първия му печатен труд, отделя специално внимание на Ст. Ахтар, като го нарича "родолюбивий и многострадалний за народното добро Стефан Пенев Ахтар". След Освобождението в своите мемоари той отново ще го споменава с благодарност, наричайки го Стоянчо Ахтаря така, както са го наричали най-близките му съграждани от Търново.
Руският славист проф. Попруженко отбелязва приноса на Ст. Ахтар за откриването и съхраняването на "Синодика на цар Борил" в предговора към това издание в Одеса през 1899 г. Там той изтъква и дейността му за откриване и опазване българските старини. В мемоарите на Пандел Кисимов, публикувани през 1898 г., също се отделя внимание на обществено-политическата и културно-просветната дейност на Ст. П. Ахтар.
Академик Юрдан Трифонов също отбелязва специалния интерес на С. П. Ахтар към българските исторически паметници.
Друг изследовател на миналото на старопрестолния град Велико Търново е д-р Васил Берон (1824-1909), родом от Котел. Той е един от най-високообразованите ни възрожденци - учил е в Крайова, Цариград, Одеса, Мюнхен, Вюрцбург и Виена. На 32- годишна възраст се заселва в Търново и започва лекарската си практика през 1856 г. Голямата му образованост и познанията върху европейските традиции за опазване на културно- историческото наследство го правят един от най-дейните изследователи и пазители на старините в града. Той се включва и в борбата срещу гръцките владици. Подпомага развитието на просветното дело в града. Взема активно участие в дейността на читалището, а след Освобождението е в ръководството на Първото археологическо дружество.
На 8 юни 1869 г. в Търново се учредява читалище "Надежда". През годините до Освобождението то е основният културен институт, създател на читалищната библиотека, театър и музей. На 2 януари 1871 г. на заседание на читалищното ръководство Иван П. Иванов предлага да се вземе решение читалището "да се грижи за събиране на древности, тъй щото с време да може да се състави един музей малък при читалището". Така индивидуалните изяви и традиции, натрупвани през годините от Ст. П. Ахтар, д-р Хр. Даскалов, П. Р. Славейков и много други възрожденски дейци в Търново създават базата, върху която да се гради една нова институция - читалищният музей. Днес търновци приемат за рождена дата на своя музей 1871 г.
Сред нашите възрожденски дейци, посветили се на издирването и запазването на историческите ни паметници, ръкописи, народни песни, приказки, пословици и гатанки, са и братя Миладинови, Васил Чолаков, Кузман Шапкарев, Илия Влъсков, Стойо Шишков, Иван Драгнев, Иван Драгоев, Стоян Робовски, Иван Стефчов, Райко Жинзифов, Нешо Вончев, Петко Тодоров, Георги Петров и много други.
За откриването на редица исторически паметници допринасят и многобройните краеведски изследователи, главно местни учители. Те събират народни песни, приказки и легенди. Като търсят чрез тях споменавани местности, те се натъкват на руините на съществували през Средновековието крепости и манастири. Така се ражда поредица от землеописания на отделни краища през Възраждането. През 1856 г. Цвятко Недков изпраща в Москва "Описание на Габровската кааза". Емануил Васкидович, Николай Павлович, Димитър Начевич, Христаки Филчев, Георги Владикин и други проучват историята на Свищов. В.Чолаков издава през 1866 г. историко-географско описание на Панагюрище. Д-р Хр. Даскалов посочихме, че изследва средновековната българска столица Търново.
С особени заслуги за опазването на нашите старини е и първият български академичен историк Марин Дринов (1838 - 1906). В предговора на своето първо голямо историческо изследване "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история", написано в Прага през април 1869 г., той пише: "Всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава като едно от най-свещените си достояния".
Първите изследвания на М. Дринов са посветени на създаването на българската държава, независимата ни църква и патриаршия. За разкриване на най-важните факти от средновековната ни история М. Дринов работи в най-големите европейски библиотеки и архиви. В архивите на Неапол открива търговски договор на Иван Александър с Венеция от 1347 г., писмо на същия български владетел до венецианския дожд Андрей Дандало от 1352 г., но най-важното негово дело е академичното изследване на Манасиевата хроника, която той преписва, а специален копист снема прекрасните й миниатюри. Всички свои открития М. Дринов публикува в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, чийто учредител през 1869 г. е той.
През 1869 г. М. Дринов публикува във в-к "Право", в-к "Македония" и сп."Летоструй" "Писмо до българските читалища". В него той отправя апел за опазване на историческите паметници и читалищата да се превърнат в онези центрове, в които да се съхраняват те. В писмото се посочват Правила за описание на старите български ръкописи, включващи къде се е намирал ръкописът, неговото съдържание, материала, на който е написан, датировка, както и дали има приписки, миниатюри и др. В отговор на това обръщение към редица читалища се създават първообразите на музейни сбирки. Така например учителят В. Манчов подарява на Свищовското читалище няколко ръкописа, а в Габровското читалище се създава специално дружество от учители и граждани за издирване и създаване на сбирка от старини.
Създаването на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. се превръща в оня необходим център за ръководство на цялостната дейност по издирване и съхраняване на писмените и веществени паметници на българската история, който до тогава липсва. Още в първия Устав на Българското книжовно дружество в чл. 6 е посочено, че една от основните цели на дружеството е постепенно да се направи сбирка от разни български и чужди книги, ръкописи и други подобни знаменитости, които да съставляват старинний кабинет, неотлъчим от библиотеката. Тази идея на основателите на Книжовното дружество е горещо приветствана от младия българист д-р Константин Иречек (1854-1918).
Чешкият учен свързва своето име и дейност не само със задълбочените си научни изследвания, посветени на българската история, но и с идеята за създаване на български музей. Още През 1872 г. в свое писмо до Българското книжовно дружество в Браила той пише: "При дружеството трябва да има още един музей, в който да се събират с особена грижа българските старини, които да служат на новото поколение като спомени от праотците му и да не се пръсват от чужденци по всички краища на света".
Негова е идеята към Българското книжовно дружество да се създаде Народен (национален) музей в Браила, в който да се съхранят паметници от всички български земи. Те не само да се опазват, но и да се експонират, за да могат младите българи да се учат на своята история и да се гордеят с нея. От друга страна, К. Иречек възлага на Българското книжовно дружество да се грижи за опазването и съхраняването на български старини по места, за да не се рушат или разграбват от чужденци и да се изнасят извън българските земи.
Особени заслуги към движението за опазване на българските старини и събирането им в един музей има Иван П. Кишелски (1826-1880). През 1856 г. той изготвя "Записка за необходимостта да се учреди при Одеското училищно настоятелство хранилище на южнославянски и други древности и изложба за взаимните отношения между Русия и България". Така одеските българи и множеството учащи се там младежи ще имат един център за патриотично възпитание и национална гордост.
Издирването на старини от българските земи и експонирането им в Одеса ще допринесе и за подхранването на интереса на руските учени към древната история на България. Друг акцент в тази експозиция се предвижда да бъде посветен на руско-българските отношения през вековете - от приемането на християнството и пренасянето на славянската азбука и книжнина от България в Русия до съвременните благотворни отношения през Българското възраждане. Освен това той има идея в България да се създадат отделни "общества" - археологически, историко-географски и др.
Те ще трябва да изследват различните писмени и веществени български паметници. За тази цел И. Кишелски разработва специална Програма за организирането на тези родолюбиви дружества с основна цел издирване на старини и повдигане на националното съзнание на българите, както и за издигане на международния авторитет. Според неговия замисъл първоначално трябва да се създадат местни музеи за древности, в които да се съхранят пръснатите "по Болгария и по сичката Европейска Турция безчислено много стари пари, стари книги, каменни или дървени памятници, които ся твърде много за историята ни потребни". Крайният резултат на това родолюбиво дело ще е създаването на общобългарски "Музей на древностите". За да се постигне тази цел според И. Кишелски, е необходимо да се работи потайно, подобно на завера, защото гръцките фанариоти и турската власт ще попречат на това чисто българско патриотично дело, като конфискуват българските древности и ги отнесат в Цариград.
„Всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава като едно от най-свещените си достояния.“ М. Дринов
Атанас Панчев, магистър по "Културно-историческо наследство"